In Our Time [bulgarian] 6m258

КОЛЕКЦИЯ ХЕМИНГУЕЙ

КЛАСИКА

Ърнест Хемингуей

В НАШЕ ВРЕМЕ

Ernest Hemingway

IN OUR TIME www.SimonandSchuster.com

© Hemingway Foreign Rights Trust

Ърнест Хемингуей

В НАШЕ ВРЕМЕ

© Николай Попов, преводач, 2008

© Дизайн на корицата „Унискорп“

© ИК „Унискорп“, 2008

ISBN 978-954-330-176-8 ISBN: 978-1-4516-7906-9 (eBook)

This Scribner edition published in arrangement with UNISCORP Publishing House

СЪДЪРЖАНИЕ

На пристанището в Смирна

Глава първа

Индианско селище

Глава втора

Лекарят и съпругата му

Глава трета

Нещо свърши

Глава четвърта

Тридневна буря

Глава пета

Боксьорът

Глава шеста

Съвсем кратък разказ

Глава седма

Завръщането на войника

Глава осма

Революционер

Глава девета

Мистър и мисис Елиот

Глава десета

Котка в дъжда

Глава единайсета

Забранен лов

Глава дванайсета

Спускане в снега

Глава тринайсета

Стария

Глава четиринайсета

Реката с две сърца, първа част

Глава петнайсета

Реката с две сърца, втора част

L’envoi

НА ПРИСТАНИЩЕТО В СМИРНА

Странното е, че крещяха всеки път в полунощ. Не знам защо крещяха по това време. Ние бяхме в пристанището, а те стояха на кея и в полунощ започваха да крещят. За да ги укротим, насочвахме прожектора върху тях. И винаги с успех. Осветявахме ги два-три пъти от край до край и те спираха. Веднъж, когато бях дежурен на кея, при мен дойде турски офицер, страшно разгневен, защото един от моряците се държал крайно оскърбително с него. Обещах му, че морякът ще бъде върнат на кораба и най-строго наказан. Помолих го да посочи виновника. Посочи ми един помощник-артилерист, съвсем безобидно момче. По-втори, че бил нагло и многократно обиждан от него. Го-вореше чрез преводач. Не можех да си представя, че помощникартилеристът е знаел достатъчно турски, за да се държи оскърбително. Извиках го и казах:

– Да си разговарял с някого от турските офицери?

– Не съм разговарял с нито един от тях, сър.

– Вярвам ти, но все пак най-добре е да се върнеш на кораба и да не слизаш на брега до края на деня.

После съобщих на турчина, че морякът е изпратен на кораба, където ще бъде строго наказан. О, дори сурово. Той беше особено щастлив. Станахме големи приятели.

Най-лошото от всичко бяха жените с мъртви деца. Не можехме да ги

накараме да ни дадат децата. Държаха ги по шест дни. Отказваха да ги дадат. Нямаше какво да се направи. Все пак в края на краищата трябваше да им ги от-немем. Имаше една старица, съвсем необикновен случай.

Споделих го с един лекар, а той реши, че го лъжа. Про-чиствахме кея, трябваше да приберем мъртвите, а старицата лежеше на нещо като носилка. Казаха ми: „Иска-те ли да я видите, сър?“ Погледнах я и в същия миг тя умря и изведнъж се вкочани. Краката й се опънаха, опъна се и тялото от кръста нагоре и тя съвсем се вдърви. Ся-каш бе умряла миналата нощ. Беше мъртва и напълно вкочанена. Разправих това на лекаря и той твърди, че било невъзможно.

Всички се тълпяха на кея, но не като при земетресе-ние или друго бедствие, защото не познаваха турчина. Нямаха представа какво може да измисли старият му тур-чин. Нали помниш, че ни заповядаха да не прибираме повече мъртвите? Когато влязохме онази сутрин, здра-вата се бях уплашил. Притежаваха достатъчно оръдия и може-ха да ни прогонят. Трябваше да се промъкнем, да минем близо до кея, да пуснем предната и задната котва и да открием огън по турската част на града. Те щяха да ни изгонят, но и ние щяхме да пратим града направо по дя-волите. На влизане в пристанището изстреляха само няколко халосни снаряда. После дойде Кемал и уволни турския комендант за превишаване на пълномо-щията или нещо подобно. Беше си позволил прекалено много. Голяма каша щеше да стане.

Спомняш си пристанището. Чудни неща плуваха из него. Стигнах дотам, че за първи път в живота си започнах да ги сънувам. Жените, които раждаха, правеха по-малко впечатление от онези с мъртвите деца. А раждаха не една и две. Чудно колко малко от тях умираха. Просто ги покривахме с нещо и ги оставяхме да раждат. Винаги търсеха най-тъмното място в трюма, за да родят. Махнеха ли се веднъж от кея, вече от нищо не се бояха.

Гърците също се оказаха мили хора. Напускаха града и не можеха да вземат

със себе си товарния доби-тък, затова изпотрошиха предните крака на животните и ги наблъскаха в плитчините на пристанището. Всички тия мулета, с пречупени предни крака, давещи се в плит-ката вода. Какво приятно зрелище. Честна дума, наистина приятно зрелище.

Глава първа

Всички бяха пияни. Цялата батарея се движеше пияна в тъмното по пътя. Отивахме в Шампан. Лейтенантът все нагазваше в полето и говореше на коня си: „Казвам ти, пиян съм, тоn vieux ¹. Ox, как съм се натряскал.“ Цяла нощ вървяхме в тъмнината и адютантът яздеше край моята кухня и повтаряше: „Трябва да го угасиш. Опасно е. Ще го забележат.“ На петдесет километра от фронта адю-тантът се безпокоеше за огъня в кухнята. Смешен преход беше. Тогава аз бях дежурен по кухня.

ИНДИАНСКО СЕЛИЩЕ

На брега на езерото беше изтеглена още една лодка. До нея стояха и чакаха двама индианци.

Ник и баща му седнаха на кърмата, индианците изблъ-скаха лодката и единият се качи при тях, за да гребе. Чичо Джордж седна на кърмата на втората лодка. Мла-дият индианец я отблъсна и пое веслата.

Двете лодки заплаваха в мрака. Ник чуваше греблата на другата лодка далеч пред тях в мъглата. Индианците гребяха с бързи отсечени удари. Ник се отпусна назад, а баща му го прегърна. Навътре в езерото беше студено. Индианецът гребеше с всички сили, но втората лодка се отдалечаваше все повече и повече в мъглата.

– Къде отиваме, татко? – попита Ник.

– Отвъд, в индианското селище. Там една жена е много болна.

– А... – смънка Ник.

Оттатък залива те съгледаха другата лодка вече на бре-га. В тъмнината чичо Джордж пушеше пура. Младият индианец изтегли лодката на пясъка. Чичо Джордж да-де на двамата индианци по една пура.

От брега тръгнаха през ливада, мокра от роса. Отпред вървеше младият индианец с фенер в ръка. После влязоха в гората и пътеката ги изведе на коларския път нагоре към хълмовете. На пътя беше по-свет-ло, защото от двете му страни дърветата бяха изсечени. Младият индианец спря, угаси фенера и всички вкупом продължиха по пътя.

На един завой с лай изскочи куче. Отпред се виждаха светлините на колибите, където живееха секачите индиан-ци. Срещу тях се спуснаха и други кучета. Двамата ин-дианци ги прогониха в колибите. В прозореца на най-близ-ката до пътя колиба се виждаше светлина. Старица стоеше на прага и държеше лампа.

Вътре на дървен нар лежеше млада индианка. От две денонощия се мъчила да роди. Край нея се бяха събрали всички стари жени от селището. Мъжете се бяха отдалечили, за да не чуват стенанията й. Стояха в тъмното на пътя и пушеха. Тя започна отново да вика точно ко-гато Ник и двамата индианци влязоха след баща му и чичо Джордж в колибата. Жената лежеше на подолния нар и коремът й изглеждаше огромен под одеялото. Главата й бе обърната на една страна. На горния нар лежеше мъ-жът й. Преди три дни тежко бе наранил крака си с брадва. Пушеше лула. Стаята миришеше на лошо.

Бащата на Ник нареди да сложат вода на печката и докато тя се топлеше, разговаряше с Ник.

– Тази жена ще роди дете, Ник.

– Знам – отвърна Ник.

– Нищо не знаеш – прекъсна го бащата. – Слушай какво ти говоря. Това, което става с нея, се нарича родилни мъки. Бебето иска да се роди и тя иска то да се роди. Всич-ките й мускули се напрягат то да се роди. Точно това ста-ва, когато тя вика.

В този миг жената пак изкрещя.

– О, татко, не можеш ли да й дадеш нещо да спре да крещи? – попита Ник.

– Не. Нямам със себе си упойка – отговори баща-та. – Но виковете й не са важни. Не ги и чувам, защото нямат никакво значение.

Мъжът на горния нар се обърна с лице към стената.

Жената в кухнята направи знак на лекаря, че водата е завряла. Бащата на Ник отиде в кухнята и изсипа по-ловината вода от големия котел в леген. После сложи в останалата вода няколко неща, които извади от сгъната носна кърпа.

– Трябва да се изварят – каза той и започна да тър-ка ръцете си с калъп сапун в легена с горещата вода.

Ник наблюдаваше как баща му търка ту едната, ту другата си ръка със сапуна. Баща му много старателно миеше ръцете си и продължаваше да говори:

– Разбираш ли, Ник, бебетата трябва да се раждат с главата напред, но понякога не става така. В тези случаи се създават големи неприятности на всички. Може би ще трябва да оперирам жената. След малко ще разберем.

Когато се убеди, че ръцете му са добре измити, той се върна в стаята и се зае с родилката.

– Моля те, дръпни одеялото, Джордж – нареди той. – Най-добре аз да не го пипам.

По-късно, когато започна операцията, чичо Джордж и трима индианци държаха здраво жената да не мърда. Тя ухапа чичо Джордж по ръката и той каза: „Проклета индианска кучка!“, а младият индианец, който го бе превел през езерото, се изсмя. Ник държеше легена на баща си. Всичко продължи много дълго.

Баща му вдигна бебето, зашлеви го, за да започне да диша, и го подаде на старицата.

– Виж, Ник, момче е – обяви той. – Е, какво, харес-ва ли ти да ми бъдеш помощник?

– Харесва ми – отговори Ник. Бе се извърнал настрана да не гледа какво прави баща му.

– Така. Това е всичко – въздъхна бащата и хвърли нещо в легена.

Ник не го и погледна.

– А сега – добави баща му – трябва да направим някол-ко шева. Можеш да гледаш или да не гледаш, Ник. Както искаш. Ще зашия разреза, който направих.

Ник не пожела да гледа. Любопитството му отдавна се бе изпарило.

Баща му свърши и се изправи. Чичо Джордж и тримата индианци също се изправиха. Ник отнесе легена в кухнята.

Чичо Джордж погледна ръката си. При спомена за ухапването младият индианец отново се изсмя.

– Ще сложим малко кислородна вода, Джордж – успокои го лекарят.

Той се наведе над индианката. Сега тя бе притихнала със затворени очи. Беше много бледа. Нямаше представа нито какво е станало с детето, нито какво се върши около нея.

– Ще дойда пак сутринта – обясни им лекарят и се изпра-ви. – Сестрата от Сейнт Игнейс трябва да бъде тук към обяд и ще донесе всичко необходимо.

Беше възбуден и приказлив като футболистите в съблекалнята след мач.

– Случаят е достоен за медицинското списание, Джордж. Да направиш цезарово сечение с джобно ножче и да го зашиеш с парафинирано влакно за риба.

Чичо Джордж се бе облегнал на стената и гледаше ръката си.

– Е, добре, добре, голям хирург си – обяви той.

– А сега да погледнем щастливия баща. При подобни малки семейни събития бащите са най-големите мъчени-ци – напомни лекарят. – Трябва да му се признае, че понесе всичко твърде спокойно.

Той дръпна одеялото от главата на индианеца. Почув-ства нещо мокро на ръката си. Покачи се на края на долния нар с лампа в ръката и погледна. Индианецът ле-жеше с лице към стената. Гърлото му бе прерязано от едното ухо до другото. Кръвта бе образувала малка локва там, където леглото бе хлътнало от тежестта на тялото. Главата му лежеше на лявата ръка. Отвореният бръснач, с острието нагоре, беше сред одеялата.

– Изведи Ник от колибата, Джордж! – извика лекарят.

Не беше нужно. Ник, застанал до вратата на кух-нята, бе видял добре горния нар, когато баща му с лампа в ръка обърна главата на индианеца.

Тръгнаха по коларския път обратно към езе-рото, когато вече се развиделяваше.

– Ужасно съжалявам, че те доведох с нас, Ник – каза баща му. От предишната му възбуда не беше остана-ла и следа. – Не биваше да преживяваш цялата тази исто-рия.

– Жените винаги ли така се мъчат, когато им се раж-дат деца? – попита Ник.

– Не, това беше голямо, много голямо изключение.

– А защо той се уби, татко?

– Не знам, Ник. Навярно не е могъл да издържи.

– Много ли мъже се убиват, татко?

– Не много, Ник.

– А жените?

– Почти никога.

– Съвсем никога ли?

– Случва се понякога.

– Татко?

– Да.

– Къде отиде чичо Джордж?

– Скоро ще се върне.

– Мъчно ли е да умреш, татко?

– Не, мисля, че е доста лесно, Ник. Все пак зависи.

Двамата седяха в лодката, Ник на кърмата, а баща му гребеше. Слънцето изгряваше над хълмовете. Изпляска костур и по водата плъзнаха кръгове. Ник повлече ръка във водата. В острия утринен студ тя му се стори топла. В ранната сутрин, поел през езерото в лодката с ба-ща си, който гребеше, Ник беше напълно сигурен, че нико-га няма да умре.

Глава втора

Отвъд разкаляната равнина, през дъжда, стърчаха минаретата на Одрин. Цели петдесет километра пътят за Караагач бе задръстен от каруци. Биволи и волове тег-леха колите в непроходимата кал. Без край и без начало. Само каруци, натоварени с имуществото на хората. Стар-ци и жени, мокри до кости, вървяха по пътя и караха добитъка. Марица течеше жълта и стигаше почти до моста. Мостът бе наблъскан с каруци и камилите, поклащайки се, минаваха между тях. Гръцката кавалерия направляваше процесията. В каруците жените и децата се гушеха сред дюшеци, огледала, шевни машини, вързопи. Една жена раждаше, младо момиче държеше одеяло над нея и плачеше. Страшно му беше да гледа. По време на евакуацията валя дъжд.

ЛЕКАРЯТ И СЪПРУГАТА МУ

Дик Боултън дойде от индианското селище да нареже трупи за бащата на Ник. Доведе със себе си своя син Еди и още един индианец, който се казваше Били Тейбшо. Появиха се откъм гората през задната врата. Еди носеше дълъг трион. Той се огъваше на рамото му и при всяка негова стъпка издаваше мелодични звуци. Били Тейбшо носеше две големи куки. Дик стискаше под мишницата си три брадви. Обърна се и затвори вратата. Останалите избързаха напред към брега на езерото, където бяха тру-пите, заровени в пясъка.

Трупите се бяха откъснали от големите салове, влачени на буксир от парахода „Маджик“ надолу по езерото, към дъскорезницата. Бяха изхвърлени на брега и останеха ли там, рано или късно хората от „Маджик“ щяха да обиколят брега с лодка, да открият трупите, да забият клин с халка в задния край на всеки от тях и като ги изтеглят в езеро-то, да направят нов сал. Можеха и никога да не дойдат, защото няколко трупи нямаше да покрият парите за дърварите, дошли да ги съберат. Не ги ли потърсеха, трупите щяха да подгизнат на брега и да изгният. Бащата на Ник допускаше, че така и ще стане, и затова нае индианците от селището да ги нарежат с трион и да нацепят с клин дърва за огрев и подпалки за камината.

Дик Боултън мина покрай къщата и се спусна към езе-рото. На брега лежаха четири големи букови трупи, поч-ти зарити в пясъка. Еди окачи триона за дръжката на чатала на едно дърво. Дик остави трите брадви на малкия кей. Дик беше метис и много от фермерите край езерото го смятаха за бял. Беше мър-зелив, но хванеше ли се вед-нъж за работа, нямаше равен на себе си. Измъкна от джоба си парче тютюн за дъвчене, отхапа и заговори на оджибуейски с Еди и Били Тейбшо.

Те забиха куките в един от трупите и силно натиснаха, за да освободят дървото от пясъка. Легнаха с цялата си тежест върху дръжките. Дървото се размърда. Дик Боултън се обърна към бащата на Ник.

– Както виждам, докторе, доста дърва си отмъкнал.

– Не говори така, Дик – възрази лекарят. – Бяха изхвърлени на брега.

Еди и Били Тейбшо измъкнаха дървото от мокрия пя-сък и го затъркаляха към водата.

– Вкарайте го вътре! – извика Дик Боултън.

– Защо? – попита лекарят.

– Трябва да се измие. Да се очисти пясъкът, иначе ще се повреди трионът. А искам и да видя чии са трупите – отвърна Дик.

Дървото се плакнеше в езерото. Потни от слънцето, Еди и Били Тейбшо се бяха облегнали на куките. Дик клекна на пясъка и огледа белега в края на дървото, на-правен от брадвата на секача.

– Собственост на Уайт и Макнели – установи той, изправи се и изчисти пясъка от коленете на панталона си.

На доктора му стана неудобно.

– Тогава по-добре не ги режи – рече рязко той.

– Не се сърди, докторе – каза Дик. – Не се сърди. Пет пари не давам от кого си ги откраднал. Не е моя работа.

– Щом мислиш, че са крадени, остави ги, събери си нещата и си върви в селището – сопна се лекарят. Лицето му се зачерви.

– Не бързай толкова, докторе – рече Дик и из-плю гъста тютюнева слюнка върху дървото. Тя се смеси с водата и избледня. – И сам знаеш, че са крадени, но мен не ме засяга.

– Хайде, щом дърветата са крадени, събирай си бок-луците и се махай.

– Виж, докторе...

– Събирай си боклуците и се махай.

– Слушай, докторе...

– Ако още веднъж ме наречеш „докторе“, ще ти избия зъбите.

– О, не, няма да можеш, докторе.

Дик Боултън погледна доктора. Дик беше едър и доб-ре го съзнаваше. Обичаше побоищата. Сега се чув-стваше доволен от себе си. Еди и Били Тейбшо, облегнати на куките, зяпаха доктора. Лекарят хапеше бра-дата под долната си устна, вперил очи в Дик Боултън. После се обърна и закрачи нагоре по хълма към къщата. По гърба му личеше колко е ядосан. Те го наблюдаваха как се изкачва по хълма и влиза в къщата.

Дик каза нещо на оджибуейски. Еди се засмя, но Били Тейбшо остана сериозен. Не разбираше английски и по време на кавгата се потеше. Беше дебел и мустаците му бяха само от няколко косъма, като на китаец. Би-ли взе двете куки. Дик нарами брадвите, а Еди откачи трио-на от дървото. Тръгнаха си, минаха край къщата и изля-зоха през задната врата. Дик я остави отворена. Би-ли Тейбшо се върна и я залости. После навлязоха в гората.

В къщата лекарят седна на леглото и мерна на пода до бюрото куп медицински списания. Бяха все още в обвивките си, неразпечатани. Това го раздразни.

– Ще работиш ли още, мили? – попита жена му от стаята със спуснати пердета, където лежеше.

– Не!

– Случило ли се е нещо?

– Скарах се с Дик Боултън.

– Виж ти! – отбеляза жената. – Надявам се, не си избухнал, Хенри.

– Не.

– Не забравяй, че смирилият духа си е по-велик от онзи, който покорява градове – напомни жена му. Беше от сек-тата „Християнска наука“. В полутъмната стая на масич-ката до леглото беше Библията й, екземпляр от книгата „Наука и здраве“ и брой от списанието „Хри-стиянска наука“.

Съпругът й не отговори. Беше седнал на леглото и чистеше пушката си. Зареди пълнителя с тежки жълти патрони и отново го изпразни. Патроните се разпиляха по леглото.

– Хенри! – извика жена му. После за миг замълча. – Хенри!

– Да – обади се докторът.

– Не си разсърдил с нещо Боултън, нали?

– Не.

– За какво се скарахте, мили?

– Нищо особено.

– Кажи ми, Хенри. И, моля те, не се мъчи да криеш от мен. За какво се скарахте?

– Дик ми дължи доста пари, нали отървах жена му от пневмония. Просто търсеше повод да се скараме, за да не отработи дълга си.

Жена му замълча. Лекарят изтри внимателно пуш-ката с парцал. Върна патроните в пълнителя. Постави пушката на коленете си. Много обичаше оръжието си. От полутъмната стая долетя гласът на жена му:

– Не, мили, не мога да допусна, че човек е способен на такава постъпка.

– Нима? – възкликна лекарят.

– Да. Не мога да повярвам някой да го направи нарочно.

Лекарят се изправи и остави пушката в ъгъла зад шкафа.

– Излизаш ли, мили? – попита жена му.

– Мисля да се поразходя.

– Ако срещнеш Ник, предай му, че искам да го видя – добави жена му.

Лекарят излезе на верандата. Вратата след него се затръшна. Той чу как от шума дъхът на жена му секна.

– Извинявай – рече той пред прозореца със спусна-тите пердета.

– Нищо, мили.

Той излезе и тръгна в жегата по пътеката към еловата гора. Дори и в такъв горещ ден в гората беше хладно. Намери Ник да чете книга, облегнат на едно дърво.

– Майка ти очаква да й се обадиш – заръча лекарят.

– Искам да дойда с теб – настоя Ник.

Баща му го изгледа.

– Добре. Да вървим тогава. Дай книгата. Ще я сложа в джоба си.

– Знам къде има черни катерици, татко – каза Ник.

– Хубаво – отвърна баща му, – да отидем там.

Глава трета

Бяхме в някаква градина в Монс. Младият Бъкли дой-де с патрула си от другата страна на реката. Първият германец, когото видях, се покатери през градинската стена. Почакахме, докато прехвърли единия си крак, и после го пречукахме. Беше въоръжен, до зъби, изглеждаше страшно изненадан и се строполи в градината. После още трима прескочиха през стената. Застреляхме ги. Всички се появиха по същия начин.

НЕЩО СВЪРШИ

В миналото град Хортънс Бей беше дървопрера ботвателен център. Никой от жителите не можеше да избяга от шума на големите триони на дъскорезницата при езе-рото. Една година обаче трупите свършиха. В залива се появиха шхуните и бяха натоварени с нарязания дървен материал, складиран в двора. Изчезнаха купищата дъски. Работниците демонтираха машините от голямата сграда и ги качиха на една от шхуните. Корабът излезе от залива и се отправи към езерото. Носеше двата огромни триона, вагонетката, която возеше трупи до циркулярите, разни-те валове, колела, ремъци и железарии. Всичко беше сло-жено в трюма върху дъските, покрито с платнища и добре завързано. Вятърът наду платната, корабът изчезна в езерото и отнесе и последния спомен от онова, което пра-веше дъскорезницата дъскорезница, а Хортънс Бей – град.

Едноетажните жилищни бараки, трапезарията, скла-дът, канцелариите и самата дъскорезница стърчаха изо-ставени сред тоновете дървени трици, застлали блатиста-та ливада край брега на езерото.

Десет години по-късно, когато Ник и Марджъри гре-бяха край брега, сред избуялата блатна растителност от дъскорезницата се виждаха само белите каменни отломки на основите. Двамата ловяха риба в края на канала, където дъното изведнъж пропадаше под пясъчните плитчини на три-четири метра дълбочина. Ловяха риба и плаваха към носа, за да поставят въдици за нощен лов на канад-ска пъстърва.

– Ето я там старата развалина, Ник – каза Марджъри.

Без да спира да гребе, Ник погледна към белите ка-мъни сред зелените

дървета.

– Виждам я.

– Помниш ли дъскорезницата? – попита Марджъри.

– Смътно – отвърна Ник.

– Прилича повече на замък – отбеляза Марджъри.

Ник замълча. Плаваха покрай брега и дъскорезницата скоро се скри от погледа им. Тогава Ник насочи лодката през залива.

– Не кълве – въздъхна той.

– Не – потвърди Марджъри.

Тя не изпускаше от очи въ-дицата дори когато говореше. Обичаше да лови риба. Обичаше да лови риба с Ник.

Близо до лодката на повърхността на водата блесна голяма пъстърва. Ник натисна силно едното гребло, за да обърне лодката така, че куките със стръвта, останали далеч зад тях, да минат край мястото, където се хранеше

пъстървата. Щом гърбът на пъстървата се показа, дреб-ната риба наоколо панически заигра. Водата закипя, сякаш бе поръсена с шепа ситни сачми. Още една пъстърва скочи над водата – хранеше се от другата страна на лодката.

– Хранят се – отбеляза Марджъри.

– Но не кълват – добави Ник.

Той завъртя лодката така, че въдиците им да минат край двете хранещи се риби, и после се отправи към носа. Марджъри занавива макарата едва когато лодката до-косна брега. Изтеглиха я на пясъка и Ник извади кофа, пъл-на с живи костури. Костурите плуваха из водата. Той хвана три, отряза главите им и ги одра. Марджъри бръкна в кофата, дълго се мъчи да улови една риба, накрая успя и също отряза главата й и я одра. Ник погледна рибата в ръката й.

– Не махай коремната перка – посъветва я. – Ще ста-не за стръв, но подобре не я режи.

Одраните риби наниза през опашките. Влакното на всяка от пръчките завършваше с по две кукички, Mapджъри се отдалечи с лодката към канала, захапала в уста влакното и с поглед, отправен към Ник, а той стоеше на брега, държеше пръчката в ръка и отпускаше влакното да се размотае от макарата.

– Така е добре! – извика той.

– Да пускам ли? – попита Марджъри, хванала влак-ното в ръка.

– Пускай!

Марджъри хвърли влакното и видя как стръвта потъ-ва във водата. Върна се на брега и направи същото и с втората въдица. И двата пъти, за да стои стабилно, Ник слагаше върху долния край на пръчката по едно тежко дърво, а за да има необходимия наклон, в горния край я подпираше с помалка треска. Дълго навиваше макарата, докато влакното се опъваше от брега до мястото, където стръвта лежеше върху пясъчното дъно на канала, и сла-гаше предпазителя. Щом пъстървата, която се храни на дъното, налапа стръвта, ще побегне заедно с влакното и макарата ще зазвъни, освободена от предпазителя.

Марджъри приближи носа малко встрани, за да не за-качи влакното. Натисна силно веслата и лодката излезе на брега, придружена от малки вълни. Момичето скочи от лодката и Ник я изтегли.

– Какво ти е, Ник? – попита Марджъри.

– Не знам – отвърна Ник и продължи да събира дърва за огъня.

Накладоха огън с изхвърлени на сушата дърва. Мар-джъри отиде до лодката и донесе одеяло. Вечерният бриз отвяваше пушека към носа и Марджъри постла одеялото между огъня и езерото. Седна на одеялото с гръб към огъня и зачака Ник. Той дойде и седна до нея. Зад тях беше

гъстата млада го-ричка на носа, отпред – заливът с устието на Хортънс Крийк. Все още не бе се стъмнило напълно. Светлината на огъня стигаше до водата. И двамата виждаха стоманените пръчки, поставени под наклон над тъмнеещата вода. Пла-мъкът блестеше върху макарите.

Марджъри извади вечерята от кошницата.

– Не ми се яде – обяви Ник.

– Хайде, яж, Ник!

– Добре.

Ядоха мълчаливо и гледаха въдиците и отблясъците на огъня във водата.

– Тази вечер ще има луна – каза Ник.

Той погледна отвъд залива към хълмовете, които рязко се очертаваха върху небето. Знаеше, че зад хълмовете се надига луната.

– Знам – отвърна щастливо Марджъри.

– Ти всичко знаеш – изпъшка Ник.

– Стига, Ник! Моля те, не ставай такъв!

– Какво да правя? – повиши тон Ник. – Знаеш. Всичко знаеш. Там е бедата – че всичко знаеш.

Марджъри не каза нищо.

– На всичко аз те научих, признай си. Какво не знаеш още?

– Млъкни – сряза го Марджъри. – Виж, луната изгрява.

Седяха на одеялото, без да се докосват, и гледаха как изгрява луната.

– Защо трябва да говориш глупости? – чудеше се Марджъ-ри. – Какво ти е наистина?

– Не знам.

– Знаеш, разбира се.

– Не, не знам.

– Хайде, кажи ми.

Ник продължаваше да гледа към изгряващата над хъл-мовете луна.

– Вече ми омръзна.

Боеше се да погледне Марджъри. После я поглед-на. Беше седнала с гръб към него. Погледна гърба й.

– Омръзна ми. Всичко това ми омръзна.

Тя не каза нищо.

– Чувствам, всичко тук, вътре в мен, отиде по дяволите – продължи Ник. – Не знам, Мардж. Не знам какво да ти кажа.

Той продължаваше да гледа гърба й.

– Любовта ли ти омръзна? – промълви Марджъри.

– Да – отвърна Ник.

Марджъри се изправи. Ник остана да седи, хванал глава в ръцете си.

– Ще взема лодката – извика Марджъри. – Ти мо-жеш да се върнеш пеш край носа.

– Добре – измънка Ник. – Ще ти помогна да избуташ лодката.

– Няма нужда – сряза го тя.

Лодката се понесе по водата на езерото, огряно от лунната светлина. Ник се върна и легна по очи върху одеялото край огъня. Все още чуваше плясъка на веслата.

Лежа дълго. Остана да лежи и когато чу Бил да идва към поляната през горичката. Усети го да се при-б-ли-жава до огъня. Бил не го докосна.

– Е, отиде ли си? – попита той.

– Да – изръмжа Ник, с лице върху одеялото.

– Направи ли ти сцена?

– Нямаше никаква сцена.

– Сега по-добре ли се чувстваш?

– Махни се, Бил! Остави ме за малко на мира.

Бил си избра сандвич от кошницата и отиде да провери въдиците.

Глава четвърта

Денят беше ужасно горещ. Напряко през моста бяхме направили чудесна барикада. Просто цена нямаше. Стара желязна решетка от оградата на къща. Тежка беше да се отмести, през нея лесно се стреляше, а за да я минеш, трябваше да се покатериш. Великолепна барикада! Опи-таха да се прехвърлят, но ги избихме от четирийсет метра. Щурмуваха я, после офицерите им тръг-наха напред сами и се помъчиха да я отместят. Препятствието беше наистина съвършено. Офицерите им бяха много свест-ни. Страхотно се ядосахме, когато научихме, че десният ни фланг се е изтеглил и трябваше да отстъпим.

ТРИДНЕВНА БУРЯ

Дъждът спря, когато Ник свърна по пътя през овощната градина. Плодовете бяха обрани и есенният вятър свиреше в клоните на голите дървета. Ник спря и вдигна от пожълтялата трева край пътя една ябълка, все още лъскава от дъжда. Сложи я в джоба на късото си карирано палто.

Градинският път извеждаше към върха на хълма. Виж-даше се къщата, пустата веранда и димът от комина. Отвъд бяха гаражът, птичарникът и младите насаждения, изправени като плет на фона на гората. Той гледаше как големите дървета се люшкат от вятъра. Това беше първата есенна буря.

Ник прекоси ливадата над овощната градина, вратата на къщата се отвори и отвътре излезе Бил. Изправи се на верандата и зачака.

– Как е, Уемедж? – извика той.

– Здравей, Бил – отвърна Ник, вече на стълбата.

Двамата застанаха един до друг на верандата и впери-ха поглед над равнината отвъд овощната градина и пътя, полето под тях и гората на носа. Вятърът духаше право откъм езерото. Виждаше се прибоят край нос Тен Майл.

– Здравата духа – отбеляза Ник.

– Три дни ще духа така – предупреди Бил.

– Вътре ли е баща ти? – попита Ник.

– Не. Отиде на лов. Влизай.

Ник влезе в къщата. В камината гореше буен огън. Вятърът бучеше в комина. Бил затвори вратата.

– Ще пийнем ли? – предложи той.

Отиде в кухнята, донесе две чаши и кана с вода. Ник се пресегна и взе бутилката уиски от рафта над камината.

– Може ли?

– Сипвай – рече Бил.

Седяха пред камината и пиеха ирландско уиски с вода.

– Има приятен дъх на дим – установи Ник и погледна огъня през чашата.

– От торфа – поясни Бил.

– Никой не слага торф в уискито – каза Ник.

– Няма значение.

– Ти виждал ли си торф? – попита Ник.

– Не – отвърна Бил.

– И аз не съм – каза Ник.

Беше протегнал крака пред камината и обувките му започнаха да изпускат пара от огъня.

– Събуй се – предложи Бил.

– Без чорапи съм.

– Събуй обувките да изсъхнат, а аз ще ти дам чорапи – каза Бил.

Качи се в таванската стая и Ник го чу да ходи го-ре. „Горе“ беше помещението под покрива и поня-кога там спяха Бил, баща му и Ник. Отзад имаше килер. Когато валеше дъжд, в него прибираха леглата и ги застилаха с гумирани одеяла.

Бил се върна с чифт дебели вълнени чорапи.

– Вече е студено да ходиш без чорапи.

– Не ми се ще пак да ги подносвам.

Ник обу чорапите, изтегна се на стола и сложи крака на решетката пред камината.

– Ще я изкривиш – предупреди го Бил.

Ник премести краката си отстрани на камината.

– Имаш ли нещо за четене? – попита той.

– Само вестника.

– Какво направиха „Кардиналите“?

– „Гигантите“ ги биха с две точки.

– Очакваше се.

– Просто им ги подариха. Докато Макгро може да купи всеки добър бейзболист от лигата, няма от какво да се боят.

– Чак всеки не може да купи – възрази Ник.

– Купува всички, които му трябват – подчерта Бил. – Или ги кара да роптаят, та после онези сами му ги пред-лагат.

– Като Хайни Зим – съгласи се Ник.

– Много ще спечели от този дебелоглавец, няма що.

Бил се изправи.

– Има силен удар – припомни Ник.

Огънят пареше краката му.

– И в защитата не е лош – добави Бил, – но проваля играта на отбора.

– Може би Макгро затова го и държи – подсказа Ник.

– Може би – съгласи се Бил.

– Винаги има неща, които не знаем – въздъхна Ник.

– Разбира се. Все пак живеем далече, а сме доста ос-ведомени.

– Най-добре залага оня, който не е видял конете.

– Така е.

Бил взе бутилката. Голямата му ръка обгърна цялото шише. Наля уиски в протегнатата от Ник чаша.

– Колко вода искаш?

– Пак толкова.

Той седна на пода до стола на Ник.

– Хубаво е, когато започнат есенните бури, нали? – каза Ник.

– Чудесно.

– Най-хубавата част от годината – добави Ник.

– Сигурно е ужасно да живееш в града по това вре-ме – каза Бил.

– Иска ми се някой път да видя финалните мачове – рече Ник.

– Напоследък ги играят само в Ню Йорк или Фила-делфия – осведоми го Бил. – Какво ни топли това?

– Дали „Кардиналите“ ще спечелят някога първенството?

– Няма да доживеем този ден.

– Ще полудеят от радост.

– Помниш ли как им беше потръгнало, преди да им се случи железопътната катастрофа?

– Как не! – сети се Ник.

Бил се пресегна към масата под прозореца, на която лежеше книга с предната корица надолу. Беше я оставил там, преди да излезе вън. Облегна се на стола на Ник, хванал в едната си ръка чашата, а в другата – книгата.

– Какво четеш?

– „Ричард Февърел“.

– Не можа да ме увлече.

– Добра е – наблегна Бил. – Книгата не е лоша, Уемедж.

– Какво друго имаш, което не съм чел? – попита Ник.

– Чете ли „Влюбените от гората“?

– Да. За ония, дето нощем лягат да спят и слагат по-между си оголен меч.

– Книгата е хубава, Уемедж.

– Прекрасна книга. Не можах само да разбера защо им е мечът. Трябва винаги да стои с острието нагоре. Поставиш ли го легнал, ще се претърколиш отгоре му, без да се нараниш.

– Мечът е символ – обясни Бил.

– Знам, но не виждам смисъла.

– А „Твърдост“ чел ли си?

– Чудна е – възкликна Ник. – Това се казва книга. Там, където бащата го преследва през цялото време. Имаш ли нещо друго от Уолпол?

– „Тъмната гора“ – рече Бил. – За Русия е.

– Какво знае той за Русия? – попита Ник.

– Нямам представа. Можеш ли да ги разбереш писателите. Сигурно като дете е бил там. Книгата е пълна с любопитни неща.

– Искам да се запозная с него – каза Ник.

– Аз пък искам да се запозная с Честъртън – призна Бил.

– Защо не е тук сега? – съжали Ник. – Утре щяхме да го заведем на риба във Boa.

– Дали обича да ходи на риба? – зачуди се Бил.

– Сигурно – отвърна Ник.

– Няма равен на него. Пом-ниш ли „Летящата кръчма“?

Дори и ангел от небето вода да ти предложи, благодари, но изсипи я след пратеника божи.

– Разбира се – отвърна Ник. – По-свестен е от Уол-пол.

– Прав си, пo-свестен е – съгласи се Бил.

– Но Уолпол е по-добър писател.

– Не знам – мислеше Ник. – Честъртън е класик.

– Уолпол също е класик – настоя Бил.

– Иска ми се и двамата да са тук – размечта се Ник. – Щях-ме да ги заведем утре на риба във Boa.

– Хайде да се напием – предложи Бил.

– Добре – съгласи се Ник.

– Старият няма да се сърди – рече Бил.

– Сигурен ли си?

– Напълно.

– Аз и сега съм малко пиян – призна си Ник.

– Не си пиян – възрази Бил.

Той стана от пода и взе бутилката. Ник протегна чашата си. Докато Бил сипваше, не сваляше поглед от шишето. Бил наля чашата до половина.

– Сам си долей вода – каза той. – Има още по за едно.

– Няма ли повече? – учуди се Ник.

– Колкото искаш, но баща ми не обича да начевам нови бутилки.

– Добре тогава.

– Почнеш ли да отваряш бутилки, казва той, ще ста-неш пияница – поясни Бил.

– Правилно – каза Ник.

Думите му направиха сил-но впечатление. Такава мисъл не бе му идвала

наум. Ви-наги беше смятал, че се пропиват ония, които си пият сами.

– Как е баща ти? – попита с уважение той.

– Добре е. Понякога го прихващат лу-дите...

– Той е голяма работа – рече Ник и си доля вода от каната. Тя бавно се смеси с уискито. То беше повече от водата.

– Дума да няма! – откликна Бил.

– И моя старец си го бива – добави Ник.

– Иска ли питане – съгласи се Бил.

– Твърди, че никога в живота си не е пил – обяви Ник, сякаш съобщаваше научен факт.

– Да, но той е лекар. Баща ми е художник. Там е разликата.

– Много неща е пропуснал в живота си – тъжно установи Ник.

– Кой знае! – каза Бил. – Всичко си има добрата страна.

– Сам твърди, че е пропуснал много – призна Ник.

– Баща ми също трудно е живял – каза Бил.

– Всичко се заплаща – рече Ник.

Двамата гледаха огъня и мислеха върху тази дълбока истина.

– Ще донеса един пън от задната веранда – обади се Ник.

Докато гледаше камината, бе забелязал, че огънят бавно загасва. Искаше също да покаже, че издържа на пиене и не губи здравия си разум. Нищо, че баща му не бе докосвал алкохол. Ник нямаше да остави Бил да го напие, преди сам той да се е напил.

– Донеси един от буковите. И да е по-голям – провикна се Бил. Той също съзнателно се мъчеше да говори разумно.

Ник внесе пъна през кухнята и като минаваше край масата, бутна една паница. Остави пъна и вдигна па-ницата. В нея бяха сложени да киснат във вода сушени кайсии. Внимателно събра кайсиите от пода, някои се бяха изтърколили под печката, и ги постави обратно в паница-та. Доля им малко вода от кофата до масата. Беше горд от себе си. Здравият разум нито за миг

не му изневери.

Когато внесе пъна, Бил стана от стола и му помогна да го сложи в камината.

– Чудесен пън – каза Ник.

– Нарочно го пазех за лошото време – обясни Бил. – Такъв пън ще гори цялата нощ.

– Ще има жар да запалиш огъня и сутринта – добави Ник.

– Вярно – съгласи се Бил.

Разговорът се водеше на високо равнище.

– Дай да пийнем.

– Мисля, че в бюфета има още една отворена бутилка – каза Бил.

Коленичи в ъгъла пред бюфета и извади четвъртита бутилка.

– Шотландско е – подчерта той.

– Ще донеса още малко вода – включи се и Ник.

Отново влезе в кухнята. Загреба с черпака студена вода от кофата и напълни каната. На връщане мина край огледалото в трапезарията и се огледа. Лицето му беше странно. Усмихна се на лицето в огледалото и то се ухили насреща му. Ник му намигна и се отдалечи. Лицето не беше неговото, но нямаше значение.

Бил беше напълнил чашите.

– Много си ми сипал – рече Ник.

– За нас няма много, Уемедж.

– За какво да пием? – попита Ник и вдигна чашата.

– Да пием за риболова – и Бил вдигна своята.

– Добре – викна Ник. – Господа, вдигам тост за ри-болова.

– За всякакъв риболов – намеси се Бил. – И на-всякъде.

– За риболова – извика Ник. – Ето за какво пием.

– Пo си струва от бейзбола – обяви Бил.

– Не може и да се сравнява – съгласи се Ник. – Кой дявол ни накара да говорим за бейзбол?

– Грешка – рече Бил. – Бейзболът е игра за глу-паци.

Пресушиха чашите до дъно.

– Сега ще пием за Честъртън.

– И Уолпол – намеси се Ник.

Ник сипа уиски. Бил добави водата. Двамата се пог-леднаха. Чувстваха се превъзходно.

– Господа – извика Бил, – да пием за Честъртън и Уолпол.

– Точно така, господа – сериозен съгласи се Ник.

Пиха. Бил напълни чашите. Двамата се отпуснаха на столовете пред камината.

– Постъпи много умно, Уемедж – отбеляза Бил.

– Какво искаш да кажеш? – не разбра Ник.

– Това, дето скъса с Мардж.

– И аз мисля така.

– Взе единственото правилно решение. Иначе сега щеше да си у вас и да се съсипваш от работа, за да събереш пари за сватбата.

Ник не каза нищо.

– Ожениш ли се веднъж, вече си за оплакване – продължи Бил. – Нищо не ти остава. Свършен си. Нали си виждал женените?

Ник пак не каза нищо.

– Познават се отдалече – продължи Бил. – Имат такъв един охранен, женен вид. Свършено е с тях.

– Вярно – най-после кимна Ник.

– Сигурно е неприятно да скъсаш ей така изведнъж – разсъждаваше Бил, – но винаги можеш да се влюбиш в някоя друга и тогава всичко се оправя. Влюбвай се, но не оставяй да те съсипят.

– Няма – промърмори Ник.

– Ако се беше оженил за нея, все едно, че си се оже-нил за цялата й рода. Нали знаеш за какъв се омъжи майка й.

Ник кимна.

– Представяш ли си – в неделя отиваш у тях на обяд, а после ги каниш да дойдат пък те. И майката непрекъснато подучва Мардж какво да прави и как да постъпва.

Ник мълчеше.

– Добре се измъкна – заключи Бил. – Сега тя може да се омъжи за някой от нейната порода, ще се обзаведат и ще си живеят щастливо. Не може да смесваш зехтин и вода. Такива неща не се смесват. Все едно аз да се оженя

за Айда – оная, дето работи у семейство Стретън. Между другото тя сигурно няма да има нищо против.

Ник не каза нищо. Алкохолът се беше изпарил и го остави насаме със себе си. Бил го нямаше. Не седеше пред камината и утре нямаше да отиде на риба с Бил и баща му. Не беше пиян. Всичко изчезна. Знаеше само едно – някога бе имал Марджъри и я бе загубил. Отишла си бе, защото я изпъди. Всичко останало нямаше значе-ние. Може би никога нямаше да я види. Навярно никога. Всичко отмина и свърши.

– Да пием – обади се Ник.

Бил наля уискито, Ник водата.

– Ако нещата бяха продължили по този начин, сега нямаше да сме тук – бе убеден Бил.

Истина беше. Отначало се канеше да се върне вкъщи и да потърси работа. После реши да остане в Шарлвоа, за да е близо до Мардж. Сега не знаеше какво да пред-приеме.

– Сигурно утре и на риба нямаше да отидем – добави Бил. – Все пак добре, че скъса.

– Не можех иначе.

– Знам. Така става винаги.

– Изведнъж всичко свърши – извика Ник. – Защо, и аз не знам. Не зависеше от волята ми. Също като вятъра – духа три дни и на дърветата не остава ни едно листо.

– Нали свърши. Това е главното – подкрепи го Бил.

– Вината е моя.

– Не е важно чия е вината.

– Прав си.

Главното е, че Марджъри си бе отишла и навярно ни-кога повече нямаше да я види. Говорил й бе как двамата ще заминат за Италия и колко весело ще прекарат. За местата, където ще бъдат заедно. Сега всичко беше свър-шило.

– Важното е, че скъса – повтори Бил. – Другото няма значение. Знаеш ли, Уемедж, тревожех се, докато траеше тази история. Ти постъпи правилно. Майка й ще се пукне от яд. На всички разправяше, че сте сгодени.

– Не бяхме сгодени – възрази Ник.

– Така се говореше навсякъде.

– Какво съм виновен? – подразни се Ник. – Не бяхме.

– Нали щяхте да се жените? – попита Бил.

– Да. Но не бяхме сгодени – настояваше Ник.

– Каква е разликата? – попита скептично Бил.

– Не знам, но има разлика.

– Не я виждам – каза Бил.

– Както и да е. Дай сега да се напием.

– Добре. Ама истински да се напием.

– Ще се напием и после ще отидем да плуваме – предложи Ник. Той допи чашата си. – Адски ми е мъчно за нея, но какво мога да направя? Знаеш каква е майка й!

– Ужасна – отвърна Бил.

– Изведнъж всичко свърши – каза Ник. – Не тряб-ваше да говоря за това.

– Не си и говорил – успокои го Бил. – Аз говорих, но сега слагам точка. Повече никога няма да отворя дума. А и ти много не мисли. Току-виж отново си се сдобрил с нея.

Подобна мисъл не бе му хрумвала. Досега всичко изглеждаше безвъзвратно решено. Струваше си да помис-ли. Стана му по-добре.

– Разбира се – каза той. – Винаги има такава опас-ност.

Почувства се щастлив. Нищо не е непоправимо. Съ-бота вечер може да отиде в града. Днес е четвъртък.

– Не е изключено – каза той.

– Пази се – предупреди го Бил.

– Ще се пазя.

Беше щастлив. Нищо не е свършено. Нищо не е загу-бено. Пак му стана

леко на душата. Така се чувстваше, преди Бил да заговори за това. Винаги се намира изход.

– Да вземем пушките, да отидем на носа и да потър-сим баща ти – предложи Ник.

– Добре.

Бил свали от закачалката на стената две ловджийски пушки. Отвори кутия и взе патрони. Ник облече палтото и сложи обувките. От сушенето се бяха втвърдили. Все още беше доста пиян, но усещаше гла-вата си свежа.

– Как си? – попита Ник.

– Чудесно. Както се полага. – Бил навличаше пуловера си.

– Няма смисъл да се напиваме.

– Не. Да вървим навън.

Излязоха на верандата. Вятърът духаше като хала.

– Ще накара птиците да изполягат в тревата – предположи Ник.

Поеха към овощната градина.

– Сутринта видях един бекас – съобщи Бил.

– Може да го вдигнем – зарадва се Ник.

– При такъв вятър не може да се стреля – уточни Бил.

Сега историята с Мардж не изглеждаше трагична. Не бе дори и много важна. Вятърът отнесе всичко това на-далеч.

– Духа право откъм голямото езеро – установи Ник.

Глухо прозвуча изстрел.

– Това е татко – рече Бил. – Трябва да е долу в бла-тото.

– Да пресечем напряко – предложи Ник.

– По-добре да минем през долната ливада, може да вдигнем нещо – каза Бил.

– Хубаво – съгласи се Ник.

Случилото се не беше никак важно. Вятърът го издуха от главата му. Все пак, ако поиска, може и да отиде събота вечер в града. Добре е да имаш и резервен вариант.

Глава пета

Разстреляха шестимата министри в шест и половина ча-са сутринта до стената на болницата. В двора имаше лок-ви. Мокри мъртви листа покриваха плочите. Валеше си-лен дъжд. Всички капаци на болницата бяха здраво зако-вани. Един от министрите беше болен от тиф. Двама войници го свалиха по стълбите и го изнесоха на дъжда. Опитаха се да го изправят до стената, но той се свлече в една локва. Останалите петима стояха неподвижно до стената. Накрая офицерът каза на войниците, че няма смисъл да се мъчат да го изправят. Когато дадоха първия залп, той се бе свил в локвата, отпуснал глава на коленете си.

БОКСЬОРЪТ

Ник се изправи. Нямаше му нищо. Погледна къмрел-сите – светлините на фургона изчезваха зад завоя. От двете страни на линията имаше вода, а понататък започ-ваше осеяното с борове тресавище.

Опипа коляното си. Панталонът беше скъсан и кожата обелена. Ноктите на ожулените му ръце бяха на-бити с пясък и сажди. Отиде до края на насипа, спусна се по малкия наклон до водата и изми ръцете си. Грижливо ги изми със студената вода, като изчисти мръсотията от ноктите. После приклекна и си изми коляното. „Въшливият му спирач! Ще ми падне някой ден. Няма да му се размине. Така да ме издокара. „Ела насам, момчето ми – вика. – Виж какво съм ти приготвил.“ Хвана се на въдицата. Като последен хлапак. Друг път вече няма да го измамят така глупашки. „Ела, момчето ми, виж какво съм ти приготвил!“

После – шат! И се намери проснат до релсите.

Ник потърка окото си. Мястото бе отекло. Ще му стане синина. Вече го болеше. Проклетият спирач!

Докосна с пръсти подутината над окото. Нищо, ще по-синее, и толкова. Леко се отърва. Искаше му се да види как се е наредил. Във водата не можеше. Бе-ше се стъмнило и наоколо нямаше жива душа. Изтри ръце в пантало-на, стана и се покатери по железо-пътния насип.

Тръгна между релсите. Имаше много баласт и се вър-веше леко. Гладкият

като шосе насип пресичаше блатото. Ник не спираше да върви. Нали все трябваше да се добера донякъде.

Беше скочил в товарния влак, когато намали ско-ростта си при складовете край гара Уолтън. На стъмване влакът мина през Калказка. Значи до Манселона остават още три или четири мили през блатата. Вървеше по линията и се стараеше да стъпва между траверсите. В надигащата се мъгла всичко изглеждаше призрачно. Бо-леше го окото и усещаше глад. Продължаваше да кра-чи и километрите един след друг оставаха зад гърба му. Блатото неизменно го следваше от двете страни на релсите. Появи се мост. Ник мина по него и стъпките му глухо прокънтяха върху желязото. Долу, през процепите между траверсите, се чернееше водата. Ник ритна някаква скоба и тя цопна във водата. Зад моста започваха хълмовете. Издигаха се като висока и тъмна грамада от двете страни на линията. Пред себе си съзря огън.

Предпазливо се отправи към него. Огънят беше малко встрани от релсите, под железопътния насип. Виж-даха се само отблясъците му. Линията прекоси сечище. Там, където гореше огънят, хълмовете сякаш се отдръпваха и релсите се губеха в гората. Ник внимателно се спусна по насипа и пое през гората, за да приближи откъм дърветата. Гората беше букова и усещаше под краката си жълъдите. Отблизо, до края на дърветата, огънят блестеше пo-ярко. До него бе седнал човек. Скрит зад дърво, Ник го наблюдаваше. Мъжът, изглежда, бе сам. Седеше, опрял глава на ръцете, и гледаше огъня. Ник пристъпи напред и влезе в осветеното пространство. Човекът седеше и гледаше огъня. Ник спря близо до него, но той не помръдна.

– Здравейте! – каза Ник.

Мъжът го погледна.

– Кой те изрисува така?

– Удари ме един спирач.

– От товарния ли те изхвърли?

– Да.

– Видях го копелето – каза човекът. – Преди час и половина мина оттук. Ходеше по покривите на вагони-те, пляскаше се с ръце по бедрата и пееше.

– Мръсник!

– Сигурно се радва, че те е подредил така – каза сериозно мъжът.

– Ще му го върна.

– Причакай го някой път с камък – посъветва онзи.

– Ще ми падне той.

– Нахакан си, а?

– Не съм – отвърна Ник.

– Всички вие, момчетията, сте нахакани.

– Трябва да си нахакан – отвърна Ник.

– Това и казах.

Човекът погледна Ник и се усмихна. На светлината Ник видя, че лицето му е безформено. Носът беше хлът-нал, очите – цепнатини, устните – странно изкривени. Ник не възприе всичко изведнъж, а само долови, че лице-то е обезобразено. Беше с цвят на маджун. При светлината на огъня изглеждаше мъртво.

– Какво, харесва ли ти мутрата ми? – попита мъжът.

Ник се смути.

– Да – каза той.

– Погледни!

Човекът свали кепето си.

Имаше само едно ухо. То беше набъбнало и плътно прилепнало до главата. На мястото на другото стърчеше безформена буца.

– Виждал ли си такива?

– Не – призна Ник и леко му призля.

– Носех – каза човекът. – Сам виждаш, че носех, момчето ми!

– Вярвам.

– Биеха с юмруците си – уточни дребният човек, – а ето че нищо ми няма.

Погледна Ник.

– Седни. Искаш ли да хапнеш?

– Не се безпокойте – отвърна Ник. – Отивам в града.

– Слушай! – рече мъжът. – Наричай ме Ед.

– Добре.

– Знаеш ли – обади се пак дребният човек, – аз не съм съв-сем наред.

– Какво ви е?

– Луд съм.

Онзи сложи кепето си. На Ник му стана смешно.

– Нищо ви няма.

– Не, луд съм. Слушай, ти бил ли си някога луд?

– Не. По какво се познава?

– Не знам – рече Ед. – Хваща те, но не забелязваш как. Ти ме познаваш,

нали?

– Не.

– Аз съм Ед Франсис.

– Наистина ли?

– Не вярваш ли?

– Вярвам.

Ник почувства, че онзи казва истината.

– Знаеш ли как ги налагах?

– Не.

– Имам бавен пулс. Четирийсет удара в минута. Провери сам.

Ник се поколеба.

– Хайде. – Мъжът хвана ръката му. – Дръж ми китката. Сложи си пръстите ей тук.

Китката на дребния човечец бе широка, а кожата – издута от мускулите. Ник усети под пръстите си бавното пулсиране на кръвта.

– Имаш ли часовник?

– Не.

– И аз нямам. Без часовник не става.

Ник пусна китката.

– Слушай – оживи се Ед Франсис, – хвани я пак. Ти брой наум, а аз ще броя на глас до шейсет.

Ник усети под пръстите си бавните силни удари и започна да брои. Чу как дребният човек отмерено отброява на глас: едно, две, три, четири, пет...

– Шейсет – завърши Ед. – Една минута. Ти колко ги изкара?

– Четирийсет – съобщи Ник.

– Правилно – извика щастлив Ед. – Никога не се уве-личават.

От насипа се спусна мъж, прекоси полянката и при-ближи огъня.

– Здрасти, Бъгс – извика Ед.

– Добър вечер – отвърна Бъгс.

Гласът беше негърски. Ник още по походката му раз-бра, че е негър. Той стоеше с гръб към тях, наведен над огъня. После се изправи.

– Това е моят приятел Бъгс – представи го Ед. – Той също е луд.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Бъгс. – Вие откъде сте?

– От Чикаго.

– Хубав град – рече негърът. – Не чух името ви?

– Адамс. Ник Адамс.

– Разправя, че никога не е бил луд, Бъгс – осведоми го Ед.

– Бъдещето е пред него – засмя се негърът. Застанал до огъня, развиваше някакъв пакет.

– Кога ще ядем, Бъгс? – попита боксьорът.

– Веднага.

– Гладен ли си, Ник?

– Ужасно съм гладен.

– Чуваш ли, Бъгс?

– Обикновено всичко чувам.

– Не питах това.

– Да. Чух какво каза господинът.

Той нареждаше късове шунка в малък тиган. Когато тиганът се нагря и мазнината започна да цвърчи, Бъгс се наведе над огъня, разкрачил дългите си негърски кра-ка. Обърна шунката, чукна отгоре няколко яйца и разклащаше тигана, за да ги покрие горещата мазнина.

– Моля ви, нарежете малко хляб, мистър Адамс.Там, в торбата – обърна се към него Бъгс.

– Веднага.

Ник бръкна в торбата и извади голям хляб. Отряза шест резена.

Ед се наведе напред и го наблюдаваше.

– Дай ми ножа си, Ник – каза той.

– Не, не бива – предупреди го негърът. – Пазете си ножа, мистър Адамс.

Боксьорът се отпусна назад.

– Бъдете така добър и ми подайте хляба, мистър Адамс – помоли Бъгс.

Ник му занесе резените.

– Обичате ли да топите с хляб мазнината? – попита негърът.

– Много!

– Но по-добре да почакаме. Това ще бъде завър-шекът на вечерята. Моля.

Негърът взе парче шунка, постави го върху един от резените и отгоре му сложи яйце.

– Моля ви, покрийте го с още едно парче хляб и по-дайте сандвича на мистър Франсис.

Ед взе сандвича и започна да яде.

– Внимавайте да не потече яйцето – подсети го не-гърът. – Това е за вас, мистър Адамс. Останалото е за мен.

Ник захапа сандвича. Негърът седна срещу него, до Ед. Пържената топла шунка и яйцата имаха чудесен вкус.

– Мистър Адамс изглежда наистина гладен – отбеляза негърът.

Дребният човек, когото Ник знаеше по име като бивш шампион по бокс, мълчеше. Не беше казал нищо, откакто негърът заговори за ножа.

– Мога ли да ви предложа парче хляб, натопено в горещата мазнина? – запита Бъгс.

– Много ви благодаря.

Дребният бял човечец погледна Ник.

– А вие желаете ли, мистър Франсис? – предложи Бъгс, наведен над тигана.

Ед не отговори. Продължаваше да гледа Ник.

– Мистър Франсис? – чу се мекият глас на негъра.

Ед не отговори. Гледаше Ник.

– На вас говоря, мистър Франсис – повтори меко негърът.

Ед не сваляше очи от Ник. Беше нахлупил кепето над очите си. Ник се почувства неловко.

– Откъде, по дяволите, се домъкна тук? – чу се рез-кият глас на Ед изпод кепето. – За какъв се мислиш? Ти си едно сополиво копеле. Довлече се тук, без никой да те кани, ядеш вечерята на хората, а поискат ли ти за мал-ко ножа, почваш да се цупиш.

Лицето му беше пребледняло и свирепо, а очите едва се виждаха изпод кепето.

– Какво бе, недоносче фукливо? Кой те извика да си навираш носа тука?

– Никой.

– Никой я. Никой не те е карал и да оставаш. Идва, цупи се, че не му харесвало лицето ми, пуши ми пурите и ми пие уискито, а на всичко отгоре и дрънка, сополанкото. И мислиш, че така ще ти се размине?

Ник мълчеше. Ед се изправи.

– Сега ще те науча, бъзливо чикагско копеле. Ще ти счупя куфалницата. Схващаш ли?

Ник отстъпи назад. Дребният човек тръгна бавно и решително напред.

Стъпваше с единия крак напред и после довличаше и другия до него.

– Удари ме! – протегна главата си той. – Опитай се да ме удариш.

– Не искам.

– Така няма да се измъкнеш. Ще ядеш бой, чуваш ли? Хайде, започвай.

– Оставете ме – извика Ник.

– Сега ще видиш, мръснико!

Дребният мъж погледна към краката на Ник. Докато гледаше надолу, негърът, който вървеше по петите му, се прицели и го удари по темето. Той се строполи напред и Бъгс хвърли в тревата увитата в плат палка. Дребният човек лежеше с лице в тревата. Негърът го вдигна и пре-несе до огъня. Главата му висеше, лицето му беше изкри-вено в гримаса, очите – отворени. Бъгс внимателно го положи на земята.

– Моля ви, донесете кофата с вода, мистър Адамс – каза той. – Боя се, че го ударих доста силно.

Негърът напръска лицето му с вода и леко подръпна ухото му. Очите се затвориха.

– Нищо му няма – отбеляза той. – Не се тревожете. Съжалявам, мистър Адамс.

– А, нищо.

Ник гледаше дребния човечец. После видя палката в тревата и я вдигна. Дръжката беше гъвкава и се извива-ше в ръката му. Направена бе от стара черна кожа, а на горния й край бе омотана носна кърпа.

– Дръжката й е от кост на кит – усмихна се негърът. – Не правят вече такива. Не знаех дали ще съумеете да се защитите, а и не исках да го нараните – той и без това е достатъчно обезобразен.

Негърът отново се усмихна.

– Вие сам го наранихте.

– Аз знам как да го ударя. После нищо няма да си спомня. Правя го, за да се успокои, когато го прихванат.

Ник все още не сваляше поглед от дребния човек, кой-то лежеше със затворени очи, осветен от огъня. Бъгс сло-жи дърва.

– От какво се е побъркал? – попита Ник.

– О, от много неща – отвърна негърът. – Искате ли чашка кафе, мистър Адамс?

Той подаде чашката на Ник и намести палтото под главата на лежащия в безсъзнание мъж.

– Първо много са го удряли. – Негърът отпи от ка-фето. – Но от това само малко е пооглупял. После сестра му станала негов мениджър, а нали ги знаете какво пишат вестниците за братята и сестрите – колко сестрата обичала брат си и колко той обичал сестра си. Накрая се оже-нили в Ню Йорк и това им донесло маса неприятности.

– Да, спомням си.

– Сигурно. Но те са брат и сестра, колкото и ние двамата с вас. На мнозина обаче това не се харесало, два-мата започнали да се карат, докато един ден тя просто си отишла и повече не се върнала. – Той доизпи кафето и изтри устни с розовата длан на ръката си.

– Това го побъркало. Искате ли още малко кафе, ми-стър Адамс?

– Може.

– Виждал съм я няколко пъти – продължи негъ-рът. – Беше страшно красива жена. Приличаха си като близнаци. Ако не бе обезобразен, и той нямаше да е гро-зен.

Негърът замълча. Изглежда разказът бе свършил.

– Къде се запознахте? – попита Ник.

– В затвора – отвърна негърът. – След като сестра му избягала, започнал да бие, когото срещне, и го тикнали в затвора. Аз бях вътре, защото намушках един с нож. – Негърът се усмихна и продължи с мекия си глас: – Хареса ми веднага и когато излязох, го потърсих. Приятно му е да мисли, че и аз съм луд. Не му се сърдя. Обичам да съм с него, да бъда сред природата, а за това не е нужно да се краде. Обичам да живея като джентълмен.

– А с какво се занимавате? – попита Ник.

– С нищо. Пътуваме. Той има пари.

– Сигурно е натрупал много.

– Да, разбира се, но ги е пропилял или са го огра-били. Тя му праща пари. – Той поразбута огъня. –Тя е чудесна жена. Приличат си като две капки вода.

Негърът погледна към дребния мъж, който лежеше и тежко дишаше. Русата

му коса покриваше челото. Обезо-бразеното лице бе по детски спокойно.

– Сега вече всеки миг мога да го събудя, мистър Адамс. Не се сърдете, но мисля, че е най-добре да си вървите. Не искам да бъда негостоприемен, но види ли ви, може пак да се разстрои. Не ми се ще отново да го удрям, а прихване ли го, друг начин няма. Трябва някак да го па-зя по-далеч от хората. Вярвам, разбирате, мистър Адамс? Не, не ми благодарете, мистър Адамс. Щях да ви предупредя, но видях, че му харесвате, и помислих, че всичко ще бъде наред. На около три километра оттук по линията ще стигнете един град. Нарича се Манселона. Сбогом. Искаше ми се да ви поканя да пренощувате при нас, но сега това е изключено. Защо не вземете малко шун-ка и хляб? Не искате? Поне един сандвич.

Всичко това бе казано тихо, с мек и учтив негърски глас.

– Прекрасно. Е, сбогом, мистър Адамс. Сбогом и бъ-дете щастлив!

Ник се отправи през поляната към железопътния насип. В тъмнината се ослуша. До него достигна мекият глас на негъра. Не долови думите. После чу малкият човечец да казва:

– Страшно ме боли главата, Бъгс.

– Ще ви мине, мистър Франсис – утешаваше го гласът на негъра. – Изпийте чаша топло кафе.

Ник изкачи насипа и тръгна по линията. Откри, че държи сандвич с шунка, и го пъхна в джоба си. Преди пътят да завие зад хълма, се обърна и за последен път видя светлината на огъня.

Глава шеста

Ник седеше до стената на църквата, където го бяха до-влекли от улицата, за да го спасят от картечния огън. И двата му крака лежаха неестествено. Ранен бе в гръбна-ка. Лицето му беше потно и мръсно. Слънцето грееше пра-во в лицето му. Денят беше изключително горещ. При стената се виждаше широкият гръб на Риналди, проснат по очи сред снаряжението си. Ник гледаше пред себе си със сияещи очи. Розовата стена на отсрещната къща бе рухнала, откъс-нала се от покрива, и едно разкривено желязно легло висе-ше над улицата. В сянката на къщата, върху куп натро-шени тухли, лежаха двама убити австрийци. В горния край на улицата имаше и други убити. Боят в града беше към края си. Всичко вървеше на добре. Скоро ще се появят санитарите с носилките. Ник внимателно извърна глава и погледна Риналди.

– Senta, Риналди, senta.² С теб сключихме сепаративен мир. – Риналди лежеше неподвижно на слън-цето и дишаше тежко. – Ние не сме патриоти. – Ник все така внимателно извърна глава и се усмихна с потното си лице. Риналди беше безнадежден събеседник.

СЪВСЕМ КРАТЪК РАЗКАЗ

Една гореща вечер в Падуа го качиха на покрива, от-където можеше да види като на длан града. В небето кръжаха лястовици. Скоро се стъмни и зашариха прожек-торите. Другите слязоха долу и отнесоха бутилките със себе си. С Люс чуваха гласовете им на балкона. Тя седна на леглото. Беше хладна и свежа в душната нощ.

Люс цели три месеца поемаше нощни дежурства. Раз-решаваха й с удоволствие. Преди операцията сама го подготви за операционната. Имаха дори своя ше-га за противната клизма. Докато го хване упойката, се затвори в себе си, за да не изтърси нещо в пристъп на глу-пава бъбривост. Щом тръгна с патерици, започна да мери температурата на болните, та да не трябва Люс да става от леглото. Имаше малко ранени и се досещаха каква е работата. Всички я обичаха. Връщаше се по кори-дора и мислеше за това, че сега Люс е в леглото му.

Преди да се върне на фронта, заедно отидоха в малката duomo³ и се молиха. Вътре беше полутъмно и тихо, имаше и други богомолци. Искаха да се оженят, но нямаше време за триседмичното оповестяване на имената, а при това и двамата нямаха кръщелни свидетелства. Чувстваха се като мъж и жена, но искаха всички да го знаят и това да бъде трайно.

Люс му писа много писма, но той ги получи едва след примирието. Пристигнаха наведнъж петнайсет, нареди ги по дати и ги прочете на един дъх. Пишеше му за болницата, за това колко много го обича, че е невъзможно да живее без него и колко страшно й липсва нощем.

След примирието решиха той да се върне вкъщи, да си намери работа и

тогава да се оженят. Люс нямаше да се прибере, преди да се е хванал на работа и да може да отиде да я посрещне в Ню Йорк. Разбраха се, че няма да пие, да вижда приятелите си или когото и да било дру-гиго в Щатите. Главното беше да си намери работа и да се оженят. Във влака от Падуа за Милано се скараха за това, че тя не иска веднага да се върне вкъщи. Взеха си довиждане на миланската гара, целунаха се, но скарването не беше забравено. Стана му болно, че се разделят така.

Той се върна в Америка с параход от Генуа. Люс оти-де в Пордононе, където се откриваше нова болница. Там беше скучно, валеше дъжд и имаше разквартирован бата-льон от Ардити. През зимата в тоя кален и дъждовен град Люс заживя с майора на батальона и понеже дотогава не познаваше италианците, написа до Щатите писмо, в което обясни, че тяхната любов е била само детско увлечение. Писа му, че съжалявала, вероятно нямало да я разбера, но някой ден сигурно ще й прости и ще й бъде благо-дарен и съвсем неочаквано и за самата нея възнамерява да се омъжи през пролетта. Тя и сега продължавала да го обича, но ясно съзнавала, че всичко е било просто детинска любов. Не се съмнявала, че го очаква голямо бъ-деще, защото вярвала в него. Това, което правела, било за доброто и на двамата.

Майорът не се ожени за нея нито през пролетта, нито по-късно. Люс така и не получи отговор на писмото си до Чикаго. Малко след това той хвана гонорея. За-рази го продавачка от универсален магазин, когато се разхождаха с такси в парка „Линкълн“.

Глава седма

Оръдейният огън правеше на пух и прах окопите при Фосалта. Той лежеше проснат по лице, облян в пот и се молеше: „О, Исусе Христе, избави ме оттука. Мили Исусе, моля те, избави ме оттука. Исусе, моля те, моля те, моля те. Спаси ме от смъртта и ще направя всичко,

каквото заповядаш. Ще кажа на целия свят, че само в теб единст-вено трябва да се вярва. Чуй ме, чуй ме, мили Исусе.“ Ка-нонадата се придвижи по-нататък по линията. Те се заеха с поправянето на окопа, а на сутринта изгря слън-цето, денят беше горещ, задушен, радостен и спокоен. Следната вечер отиде в Местре, но не каза нищо за Христос на момичето, с което се качи на горния етаж във вила Ро-са. И никога пред никого не спомена.

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ВОЙНИКА

Кребс отиде на фронта направо от методисткия колеж в Канзас. Има снимка, на която е сред своите съкурсници и братя по вяра и всички носят съвършено еднакви на височина и кройка яки. През 1917 г. се зачисли във флота и се върна в Съединените щати едва когато изтеглиха Втора дивизия от Рейн, през лятото на 1919 г.

На друга снимка е с две немкини и ефрейтор някъде на Рейн. Кребс и ефрейторът едва се побират в униформите си. Немкините не са красиви. Рейн въобще не се вижда на снимката.

Кребс се завърна в родния си град в Оклахома, когато вече не честваха героите. Върнал се беше много късно. Всички мъже от града, участвали във войната, отдавна бяха най-тържествено посрещнати. Навремето в това имаше твърде много военна истерия. Сега бе настъпила реакцията. На хората им се струваше смешно, че Кребс се връща толкова късно, години след края на войната.

Отначало на Кребс, сражавал се при Бело, Соасон, Шампан, Сен Миел и Аргон, съвсем не му се искаше да разговаря за войната. После, когато изпита нужда да говори за това, никой не желаеше да слуша. Градът бе чул твърде много разкази за немските зверства, за да се вълнува от истинските събития. Кребс разбра, че за да го слушат, трябва да лъже. Излъга два пъти и изпита погнуса към войната и разговорите за нея. Заради лъжите се отврати от всичко, случило се с него на фронта. По-рано споменът за онова време го изпълваше с вътрешно спокойствие и яснота. Времето, когато, вместо да се зани-мава с нещо друго, леко и естествено бе вършил единственото, което подобава на мъжа, сега загуби своята цена и накрая бе забравено.

Лъжите му бяха безобидни. Приписваше си неща, кои-то други бяха чули, видели или извършили. Представяше за истина апокрифни случки, известни на всички войници. Дори и в билярдната зала лъжите му не предизвикваха сензация. Неговите познати с подробности знаеха разка-зите за немкините, приковани към картечниците в Аргонската гора, и не разбираха или като патриоти не се инте-ресуваха от неприковани картечарки, така че оставаха равнодушни към историите му.

Кребс получи отвращение към измислените и преуве-личени преживявания. Затова, когато срещнеше на тан-цова вечер истински войник и поговореше с него няколко минути в пушалнята, винаги приемаше удобната поза на стар войник сред фронтоваци – твърдеше, че през ця-лото време на боевете е изпитал само едно: ужасен, бо-лезнен страх. Така загуби всичко.

По това време, края на лятото, спеше до късно, отиваше в общинската библиотека да си вземе книга, обяд-ваше вкъщи, четеше на предната веранда и щом му доскучаеше, слизаше в града да прекара най-горещите часове в прохладната билярдна зала. Обичаше да играе билярд.

Вечер се упражняваше на кларнет, разхождаше се в града, четеше и лягаше да спи. За двете си по-малки се-стри все още беше герой. Стига да пожелаеше, майка му щеше да му носи закуската в леглото. Често идваше в стаята му и го молеше да й разказва за войната, но не слу-шаше внимателно. Баща му стоеше настрана.

Преди да замине на фронта, на Кребс не разрешаваха да кара семейната кола. Бащата се занимаваше с продаж-ба на недвижими имоти и държеше колата да му бъде под-ръка, ако се наложи да заведе клиенти за оглед на някоя ферма. Колата винаги стоеше пред сградата на Първа национална

банка, където на втория етаж се поме-щаваше кантората на бащата. След войната положението с колата си остана същото.

В града нямаше никаква промяна, освен че момиченцата бяха пораснали. Техният свят беше толкова сложен, с вече установили се приятелства и мимолетни скарвания и на Кребс му липсваха сили и смелост да се вмъкне в него. Все пак обичаше да ги гледа. Имаше тол-кова много красиви момичета. Повечето бяха с късо под-стригани коси. Когато замина, така ходеха само децата или най-дръзките момичета. Всички носеха пуловери и блузки с кръгли холандски якички. Такава беше модата. Обичаше да ги гледа от верандата как минават по отсрещ-ния тротоар. Обичаше да наблюдава как се разхождат в сянката на дърветата. Харесваше кръглите холандски яки над пуловерите. Харесваше копринените им чорапи и обувките с ниски токове. Обичаше късите им коси и тяхната походка.

В града не му се виждаха толкова привлекателни. Не му се нравеха и в сладкарницата на гърка. Той всъщност и не ги желаеше особено. Виждаха му се много сложни. Смътно му се искаше да си има момиче, но без да е нужно да полага усилия за това. Да не губи време в тичане по него. Да не се впуска в интриги и сплетни. Да не трябва да ухажва. Не му се щеше повече да лъже. А и не си стру-ваше.

Не желаеше да се обвързва. Никога повече не желаеше да се обвързва. Искаше да си живее, без да е обвързан с нищо. Освен това на него в действителност не му трябваше момиче. Така го бе научила армията. Приятно е да се пре-струваш, че не можеш без момиче. Почти всички го правят. Смешното е, че нямаш нужда от момиче. Първо се хвалиш, че момичетата не са нищо за теб, никога не мислиш за тях, въобще не те засягат. После пък се хва-лиш, че не можеш без тях, трябват ти по всяко време, без тях вечер не можеш да заспиш.

Всичко е лъжа. И едното, и другото. Жената не ти трябва дотогава, докато

не започнеш да мислиш за нея. Разбрал го бе в армията. Тогава рано или късно все се намира някоя. Щом си узрял, жената сама ще дойде. Няма защо да мислиш. Рано или късно ще дойде. Разбрал го бе в армията.

По принцип щеше да му е приятно да си има момиче, стига да не трябва да разговарят. Но тук всичко е много сложно. Едва ли ще смогне да го преодолее. Не си заслужаваше усилието. Затова му харесваха французойките и немкините. Липсваха всякакви разговори. Да приказваш много, беше трудно, а и нямаше нужда. Всичко беше твърде просто и не пречеше да станете приятели. Спомни си за Франция, после започна да мисли за Германия. Общо взето Германия му хареса повече. Не искаше да напусне Германия. Не му се връщаше вкъщи. И все пак се върна. Сега седеше на предната веранда.

Харесваше момичетата, които минаваха по отсрещния тротоар. Бяха похубави от французойките и немкините, но техният свят му беше чужд. Защо да няма едно от тях? Но не си струваше. А бяха привлекателни. Харесваше му този тип момичета. Вълнуваше го. Но да пи-лееш времето си в разговори – как не. А и чак толкова не са му дотрябвали. Все пак обичаше да ги гледа. Не си струваше. Тъкмо сега, когато работите започваха да се оп-равят.

Той седеше на верандата и четеше книга. Това бе исто-рия на войната и четеше за сраженията, в които бе участвал. Досега по-интересна книга не му бе попадала. Жалко, че нямаше повече военни карти. С удовол-ствие очакваше да прочете всички бъдещи книги за вой-ната, придружени с подробни карти. Едва сега наистина разбираше какво е това войната. Излиза, че е бил добър войник. А това е вече друго нещо.

Една сутрин, месец след като се беше върнал, майка му влезе в стаята, където спеше, и седна на леглото. Оп-рави си престилката и каза:

– Говорих снощи с баща ти, Харолд, и е съгласен да взимаш вечер колата.

– Какво? – не повярва Кребс, все още сънен. – Да взе-мам колата? Така ли?

– Да. Баща ти отдавна смята, че вечер можеш да из-лизаш с колата, но едва снощи поговорихме за това.

– Обзалагам се, че ти си го накарала – каза Кребс.

– Не. Баща ти сам предложи да поговорим.

– Знам, че ти си го накарала.

Кребс се надигна в леглото.

– Ще слезеш ли да закусиш, Харолд? – попита май-ка му.

– Само да се облека – отвърна Кребс.

Майка му излезе от стаята. Докато се бръснеше, миеше и обличаше, чуваше майка му да пържи нещо долу. Седна да закусва, а сестра му донесе

пощата.

– Здравей, Хари – каза тя. – Голям си поспалан. Чудя се защо въобще ставаш.

Кребс погледна сестра си. Обичаше я. Беше му любимката.

– Има ли вестник? – попита я.

Тя му подаде „Канзас Сити Стар“. Той скъса кафява-та обвивка и отвори спортната страница. Прегъна вестни-ка, опря го на каната с вода и приближи чинията с овесе-ните ядки, за да може едновременно да яде и да чете.

– Харолд! – извика майка му от кухненската врата.– Харолд, моля те, не мачкай вестника. Баща ти не обича да чете смачкан вестник.

– Няма да го смачкам – увери я Кребс.

Сестра му седна до масата и го загледа как чете.

– Днес следобед ще играем в училище бейзбол на закрито – съобщи тя. – Аз ще подавам.

– Браво – отвърна Кребс. – Как е, напредваш ли?

– Подавам по-добре от много момчета. Показвам им всичко, на което си ме научил. Другите момичета не ги бива много.

– Така ли?

– Казвам им, че си мой поклонник. Нали си мой пок-лонник, Хари?

– Да, разбира се.

– Нали можеш да ми бъдеш поклонник, макар да си ми брат?

– Не знам.

– Знаеш. Нали, ако съм голяма и поискаш, можеш да ми бъдеш поклонник?

– Ами да. Ти и сега си мое момиче.

– Наистина ли съм твое момиче?

– Наистина.

– Обичаш ли ме?

– Ъхъ.

– И винаги ще ме обичаш?

– Винаги.

– Тогава ще дойдеш ли да гледаш как играя?

– Може би.

– Не ме обичаш, Хари. Ако ме обичаше, щеше да дой-деш да погледаш как играя.

От кухнята дойде майката. Носеше чиния с две пържени яйца, с тънки резенчета бекон върху тях и чиния с палачинки.

– Хайде, върви навън, Хелън – рече тя. – Искам да поговоря с Харолд.

Тя сложи яйцата с бекона пред него и донесе каничка с кленов сироп за палачинките. После седна на масата срещу Кребс.

– Остави за малко вестника – помоли го.

Кребс свали вестника и го сгъна.

– Реши ли вече какво ще правиш, Харолд? – попита тя и свали очилата си.

– Не.

– Не мислиш ли, че е време?

В гласа на майка му нямаше злоба. Изглеждаше угрижена.

– Не съм мислил за това – призна Кребс.

– Бог е създал работа за всички – подчерта майка му. – В неговото царство не бива да има лентяи.

– Аз не съм от неговото царство.

– Всички сме от неговото царство.

На Кребс му стана едновременно противно и неудобно.

– Толкова се безпокоя за теб, Харолд – продължи майката. – Знам на какви изкушения си бил подложен. Знам, че мъжете са слаби. Още помня разказите на твоя мил дядо и мой баща за Гражданската война и се молех за теб. Аз и сега по цял ден се моля, Харолд.

Кребс наблюдаваше как мазнината от бекона се залоява в чинията.

– Баща ти също се тревожи – продължи майка му. – Мисли, че си загубил амбициите си, нямаш определена цел в живота. Чарли Симънс ти е връстник, а има добра работа и се кани да се жени. Всичките момчета си устройват живота. Решили са да постигнат нещо. Та-кива като Чарли Симънс намериха пътя си и обществото се гордее с тях.

Кребс мълчеше.

– Не ме гледай така, Харолд – не се сдържа майка му. – Знаеш, че те обичаме и за твое добро искам да ти кажа как стоят нещата. Баща ти не желае да пречи на свободата ти. Разрешава ти да караш колата. Ако искаш, можеш да возиш в нея и момичета от добри семейства, само ще се радваме. Нямаме нищо против да се забавляваш, но е време и да почнеш работа, Харолд. На баща ти му е все едно с какво ще се заемеш. Той смята всяка работа за почтена. Но трябва с нещо да започнеш. Помоли ме да поговоря с тебе тази заран, а после можеш да се отбиеш при него в кантората.

– Това ли е всичко? – попита Кребс.

– Да. Не обичаш ли майка си, момчето ми?

– Не – отвърна Кребс.

Майка му го гледаше през масата. Очите й се насълзи-ха. Заплака.

– Никого не обичам – добави Кребс.

Каква полза. Нямаше как да й обясни, да я накара да разбере. Глупаво е, че й го каза. Само я огорчи. Отиде при нея и хвана ръката й. Тя плачеше, заровила лицето си в длани.

– Нямах предвид това – промълви той. – Просто бях ядосан. Не исках да кажа, че не те обичам.

Майка му продължаваше да плаче. Кребс сложи ръка на рамото й.

– Не ми ли вярваш, мамо?

Майката поклати глава.

– Моля те, мамо. Моля те, повярвай ми.

– Добре – каза майка му, изхлипа и го погледна. – Вярвам ти, Харолд.

Кребс целуна косата й. Тя притисна лице към него.

– Аз съм ти майка – каза тя. – Държала съм те до сърцето си, когато беше бебе.

На Кребс му се повдигна и изпита смътно отвраще-ние.

– Знам, мамо – рече той. – Ще се опитам да бъда добро момче.

– Ще коленичиш ли да се помолиш с мен, Ха-ролд? – попита майка му.

Коленичиха до масата и майката на Кребс започна да се моли.

– Сега ти се помоли, Харолд – каза тя.

– Не мога.

– Опитай, Харолд.

– Не мога.

– Искаш ли да се помоля вместо теб?

– Да.

Майка му се помоли вместо него, после се изправиха. Кребс я целуна и излезе от къщи. Беше се помъчил да за-пази живота си от усложнения. Все пак всичко това не го засегна. Просто почувства жал към майка си и се видя принуден да излъже. Ще отиде в Канзас Сити, ще си наме-ри работа и това ще я успокои. Очаква го още една сцена, преди съвсем да се махне оттука. Няма да отиде в канто-рата при баща си. Поне това ще си спести. Искаше животът му да върви гладко. Така и беше тръгнал. Сега всичко е свършено. Защо да не отиде в училището да погледа как Хелън играе бейзбол?

Глава осма

В два часа през нощта двама унгарци се вмъкнаха в мага-зинчето за цигари на ъгъла на Петнайсета улица и Гранд Авеню. Древитс и Бойл пристигнаха с форд от полицей-ския участък на Петнайсета улица. Унгарците тъкмо изтегляха камиона си на заден ход от една уличка. Бойл застреля единия в кабината, а другия отзад в каросерията.

Древитс откри, че и двамата са мъртви, и се уплаши.

– По дяволите, Джими – извика той. – Знаеш ли каква врява ще се вдигне?

– Крадци ли са, или не са? – сопна се Бойл. – Ита-лианци ли са, или не са? Кой тогава ще вдига врява?

– Този път може да ни се размине – отбеляза Древитс,– но как позна, че са италианци?

– Надушвам италианците от цял километър – увери го Бойл.

РЕВОЛЮЦИОНЕР

През 1919 г. той пътуваше по железопътните линии на Италия с квадратно парче мушама, дадено му от ръководството на партията, на което пишеше с химически молив, че приносящият е пострадал много от белите в Будапеща и другарите се умоляват да му окажат всякакво съдействие. Използваше парчето мушама вместо билет. Беше млад, много срамежлив и железничарите си го пре-даваха от бригада на бригада. Нямаше никакви пари, затова го хранеха по бюфетите на гарите.

Италия го очарова. Казваше, че е красива страна, а хората любезни. Беше ходил в много градове, кръстосвал бе улиците им и посещавал картинните им галерии. Купил си бе репродукции на картини от Джото, Мазачо и Пиеро дела Франческа. Носеше ги завити в стар брой на „Аван-ти“. Мантеня не му допадаше.

Яви се в партийната организация на Болоня и го взех със себе си в Романя, където трябваше да се срещна с един човек. Прекарахме добре по пътя. Беше началото на септември и всичко наоколо радваше окото. Той беше маджарин, много приятно и стеснително момче. Хората на Хорти се бяха отнесли жестоко с него. Поразказа малко зa това. Независимо от станалото в Унгария твърдо вярваше в световната революция.

– Как се развива движението в Италия? – попита той.

– Лошо – отвърнах.

– Ще се оправи – каза той. – Вие имате всичко тук. Италия е страната, в която никой не се съмнява. Оттук ще започне всичко.

Замълчах.

В Болоня се сбогувахме. Мислеше да вземе влака за Милано и после от Аоста да стигне пеша през прохода в Швейцария. Заговорих му за картините на Мантеня в Милано.

– Не – прекъсна ме срамежливо. Картините на Мантеня не му харесвали.

Написах му на лист къде може да се нахрани в Милано и му дадох адреси на наши другари. Той ми бла-годари, но явно мислеше вече за преминаването на про-хода. Искаше му се да прехвърли прохода, докато времето е още хубаво. Обичаше планината наесен. Последното, което чух за него, бе, че швейцарците го арестували близо до Сион.

Глава девета

Бикът прободе дясната ръка на първия матадор и тъл-пата го освирка. Вторият матадор се подхлъзна и бикът го намушка в корема. Той се държеше с едната ръка за рога, а с другата притискаше раненото място. Бикът го блъсна с трясък в оградата, той се изхлузи от рога и се просна на пясъка. Изправи се, направи няколко залитащи крачки, опита се да се изтръгне от ръцете на хората, които го носеха, викаше да му дадат шпагата, после за-губи съзнание. Третият, почти момче, излезе на арената и трябваше да убие и петте бика, защото не се разрешаваше да има повече от трима матадори. При последния бик бе

толкова уморен, че нямаше сили да забие шпагата. Едва вдигаше ръката си. Пет пъти се прицелва и тълпата бе притихнала, защото един от двамата трябваше да ум-ре. Най-после успя. После седна на пясъка и повърна. Покриха го с плащ, а тълпата ревеше и хвърляше на аре-ната всичко, каквото имаше подръка.

МИСТЪР И МИСИС ЕЛИОТ

Мистър и мисис Елиот много усърдно опитвахада имат дете. Опитваха често, доколкото стигаха силите на мисис Елиот. Опитваха в Бостън, след като се ожениха, опитваха в кораба на път за Европа. В кораба не опитваха особено често, защото мисис Елиот се чувстваше зле. Хвана я морската болест, хвана я така, както хваща южнячките, тоест жените от южната част на Съединените щати. Като всички южнячки изведнъж съвсем се размекна от боле-стта, от това, че пътуваха нощем и трябваше да стават сутрин прекалено рано. Част от пътниците я мислеха за майка на Елиот, други, които знаеха, че са женени, пред-полагаха, че е бременна. Всъщност тя бе просто четирийсет-годишна и още в началото на пътешествието възрастта най-неочаквано й пролича.

Изглеждаше по-млада, по-точно въобще без възраст, когато Елиот се ожени за нея след няколко седмици любов и след като дълго бе посещавал чайната й, където една вечер я целуна.

До женитбата си Хюбърт Елиот специализираше пра-во в Харвардския университет. Беше поет с годишен доход от близо десет хиляди долара. Пишеше бързо много дълги стихотворения. Преди да се ожени за мисис Елиот, макар и навършил двайсет и пет години, не бе спал нито веднъж с жена. Искаше да се запази чист и да поднесе на жена си такава душевна и телесна чистота, каквато очак-ваше и от нея. Това наричаше пред себе си нравствен живот. Влюбвал се бе в различни момичета и преди да целуне мисис Елиот, и рано или късно неизбежно им бе изтъквал своето целомъдрие. Почти всички момичета пре-ставаха да се интересуват от него. Оставаше поразен и ужасeн, че някои момичета се сгодяваха и встъпваха в брак с мъже, за които знаеха, че са се въргаляли в калта. Веднъж дори се опита да предупреди едно момиче, че мъжът, с когото ходи, е бил негодник в колежа. Пре-дизвика особено неприятен инцидент.

Мисис Елиот се казваше Корнилия. Поиска от съп-руга си да я нарича Калютина, по фамилния й прякор от Юга. След сватбата заведе Корнилия вкъщи и майка му се разплака, но щом разбра, че ще живеят в чужбина, веднага се ободри.

Когато й довери, че се е запазил непорочен за нея, Корнилия го прегърна по-силно от всякога и каза: „Мое мило, сладко момче.“ Корнилия също беше непорочна. „Целуни ме още веднъж така“ – каза му тя.

Хюбърт й обясни, че е научил този начин на целуване от разказа на свой приятел. Бе възхитен от откритието си и двамата, доколкото можаха, го усъвър-шен-стваха. Понякога, след продължително целуване, Корнилия го молеше да й разкаже отново как се е запазил непокварен за нея. Признанието винаги й придаваше нови сили.

Отначало Хюбърт нямаше намерение да се жени за Корнилия. Никога не беше гледал на нея като на жена. Бяха просто добри приятели. Но една вечер, когато тан-цуваха на музиката от грамофона в задната стаичка на чайната, а нейна приятелка обслужваше отпред по-сетителите, тя го погледна в очите и той я целуна. Не пом-неше кога точно бе решено да се оженят. Но се ожениха. Първата брачна нощ прекараха в бостънски хо-тел. И двамата бяха разочаровани, но накрая Корнилия заспа. Хюбърт не можа да мигне и няколко пъти излиза да се разхожда в коридора на хотела, наметнал новата си егерова хавлия, купена специално за сватбеното пътешествие. Докато се разхождаше, видя големите и мал-ките обувки, оставени пред вратите на стаите. Това накара сърцето му да забие силно и изтича обратно в стаята, но Корнилия спеше. Не му се искаше да я буди, след малко се успокои и сам кротко заспа.

На другия ден посетиха майка му и следващата сутрин отплуваха за

Европа. На парахода можеха да опитват да имат дете, но не много често поради неразположението на Корнилия, макар че от всичко на света тя наймного искаше да имат дете. Слязоха на брега в Шербур и заминаха за Париж. Там отново се опитваха да имат дете. После оти-доха в Дижон, където имаше летен университет. В него се учеха много от хората, с които бяха прекосили океана. В Дижон се оказа, че няма какво да правят. Все пак Хюбърт съчини голям брой стихотворения, а Корнилия ги преписа на машина. Всички стихотворения бяха много дълги. Той се отнасяше строго към грешките и за една-единствена я караше да преписва наново цялата страница. Тя често си поплакваше. Преди да напуснат Дижон, няколко пъти опитваха да имат дете.

Върнаха се в Париж заедно с повечето от корабните си познати. Всички се чувстваха уморени от Дижон, но можеха да се похвалят, че след Харвардския, Колумбийския или Уобашския университет са учили и в Дижонския на Кот д’Ор. Много от тях биха предпочели да отидат в Лангдок, Монпелие или Перпинян, ако там имаше университети. Но всички тези места са далече. Дижон е само на четири и половина час път от Париж и във влака има вагон-ресторант.

Няколко дни всички ходеха в кафене „Льо Дом“, но избягваха „Ротондата“ на отсрещния тротоар, защото там бе винаги пълно с чужденци, после семейство Елиот нае по обявление, поместено в „Ню Йорк Хералд“, замъче в Тюрен. Елиот вече имаше много приятели и всички се възхищаваха от поезията му, а мисис Елиот го убеди да извикат от Бостън приятелката й от чайната. С пристигането на приятелката мисис Елиот се посъвзе и двете неведнъж заедно си поплакаха. Приятелката бе с няколко години повъзрастна от Корнилия и я наричаше „душичке“. Тя също произхождаше от старинен южняшки род.

Те тримата и още неколцина приятели на Елиот, които му казваха Хюби, заминаха за Тюренския замък. Тюрен се оказа съвсем равна и гореща местност и много приличаше на Канзас. Елиот беше събрал достатъчно

стихове за цяла книга. Щеше да я издаде в Бостън. Вече бе изпратил чек и бе сключил договор с издателя.

Не мина много време и приятелите започнаха да бягат обратно в Париж. Тюрен не оправда предварителните на-дежди. Скоро приятелите отидоха с млад, богат и неженен поет в известен морски курорт близо до Трувил. Там всички бяха много щастливи.

Елиот остана в тюренския замък – наели го бяха за цялото лято. С мисис Елиот пак усърдно се мъчеха да имат дете в голямата гореща спалня, на голямото твърдо легло. Мисис Елиот се учеше да пише по десетопръстната система, увеличи бързината си, но правеше повече грешки. Сега почти всички ръкописи преписваше приятелката й. Тя пишеше чисто и прецизно и, изглежда, това й доставя-ше удоволствие.

Елиот се научи да пие бяло вино и се премести в отдел-на стая. През нощта усилено пишеше поезия, а на сутринта имаше уморен вид. Сега в голямото средновековно легло спяха мисис Елиот и приятелката й. Често хубаво си поплакваха. Вечеряха тримата в градината под чинара. Духаше горещ вятър. Елиот пиеше бяло вино. Мисис Елиот и приятелката й разговаряха и всички бяха напълно щастливи.

Глава десета

Шибаха белия кон, докато успя да се вдигне на колене. Пикадорът оправи стремената, опъна юздите и се намести на седлото. Под ударите на los monos⁴ конят се понесе в лек галоп, а вътрешностите му висяха на синкава топки и се люлееха напред-назад. Неуверено препускаше край барерата . Изведнъж спря, един mono⁵ го хвана за юздата и го поведе. Пикадорът заби шпори, наведе се напред и размаха

копието срещу бика. Кръвта бликаше на тласъци между предните крака на коня. Целият уплашено трепереше. Бикът не можеше да реши дали да го нападне.

КОТКА В ДЪЖДА

В хотела имаше само двама американци. Не познаваха хората, които срещаха по стълбите към стаята си. Тя бе на втория етаж с изглед към морето. Гледаше и към обществената градина и паметника на заги-налите във войната. В градината имаше високи палми и зелени скамейки. При хубаво време там винаги се поя-вяваше художник със статив. Художниците обичаха пал-мите и ярките фасади на хотелите, обърнати към гради-ните и морето. Често от най-различни места идваха ита-лианци да погледат паметника. Беше направен от бронз и лъщеше на дъжда. Валеше дъжд. Капки се стичаха от палмовите листа. На посипаните с дребен чакъл пътеки се образуваха локви. В дъжда вълните се разбиваха на дълги ивици, връщаха се назад и пак в дъжда на дълги ивици се устремяваха към брега. На площада до паметника не бе останал нито един автомобил. На отсрещната стра-на, пред вратата на кафенето стоеше келнер и се взираше в пустия площад.

Американката беше на прозореца и гледаше. Точно под прозореца, под една от зелените маси, от които капеше вода, се бе скрила котка. За да не се намокри, се бе свила на кълбо.

– Ще сляза да взема котето – каза американката.

– Да сляза аз – предложи мъжът от леглото.

– Не, ще го взема аз. Бедното котенце се мъчи да се скрие на сухо под масата.

Мъжът продължи да чете, излегнат в долния край на леглото и подпрял глава с двете възглавници.

– Гледай да не се намокриш – предупреди я той.

Американката слезе по стълбите и когато минаваше през фоайето, собственикът на хотела стана и се поклони. Бюрото му беше в дъното на фоайето. Беше стар и много висок.

– II piove – каза американката. Собственикът й бе симпатичен.

– Si, si, signora. Brutto tempo. Времето е много лошо.

Той стоеше до бюрото в края на полутъмното фоайе. Американката го харесваше. Харесваше необикновената сериозност, с която изслушваше оплакванията. Харесва-ше достойнството му. Начина му на обслужване. Харесваше й как се отнася към положението си на собственик. Харесваше старото му масивно лице и големи ръце.

Отвори вратата, погледна навън и все още мислеше колко й харесва. Валеше по-силно. През празния площад минаваше човек, загърнат с гумено наметало, и бързаше към кафенето. Котката трябва да е някъде на-дясно. Може би ще успее да мине под стряхата. Докато се колебаеше на входа, над главата й се отвори чадър. Зад гърба й стоеше прислужницата, която чистеше стаята им.

– Да не се намокрите – каза тя на италиански и се усмихна. Разбира се, изпратил я бе собственикът.

Заедно с прислужницата, която държеше чадъра над главата й, тя мина по пътеката и застана под прозореца. Масата беше там, яркозелена, измита от дъжда, но котката я нямаше. Изведнъж американката изпита разочарование. Прислужницата я погледна.

– На perduto qualque cosa, signora⁷?

– Тук имаше котка – каза младата американка.

– Котка?

– Si, il gatto.⁸

– Котка? – прислужницата се засмя. – Котка в дъжда?

– Да – потвърди тя. – Под масата. – После добави: – О, как исках, как исках това котенце.

Когато говореше английски, прислужницата напря-га-ше лицето си.

– Хайде, синьора – каза тя. – Да влезем вътре. Ще се намокрите.

– Добре, да вървим – съгласи се американката.

Те се върнаха по посипаната с чакъл пътека и влязоха в хотела. Прислужницата остана в преддверието да зат-вори чадъра. Когато американката мина през фоайето il padrone й се поклони от бюрото си. Нещо в нея се сви и се превърна в мъничка буца. Собственикът я караше да се чувства съвсем нищожна и в същото време наистина важна. В този миг се почувства необикновено важна. Изкачи стълбите. Отвори вратата на стаята. Джордж ле-жеше на кревата и четеше.

– Донесе ли котката? – попита и остави книгата.

– Беше си отишла.

– Чудно къде е отишла – каза той, затворил очи да си починат от четенето.

Тя седна на леглото.

– Толкова много я исках. Сама не знам защо я исках тол-кова много. Исках бедното коте. Лошо е да си бедно коте в дъжда.

Джордж отново зачете книгата.

Тя отиде до тоалетната масичка, седна пред огледалото и взе ръчното огледалце. Внимателно разгледа профила си от едната и сетне от другата страна. После изучи зад-ната част на главата си и врата.

– Как мислиш, дали да оставя косата си да порасне? – попита и пак огледа профила си.

Джордж надигна глава и видя врата й с ниско остри-ганата като на момче коса.

– Харесва ми и така.

– Омръзна ми – възрази тя. – Омръзна ми да приличам на момче.

Джордж се намести по-удобно в леглото. Откакто тя заговори, не бе свалил поглед от нея.

– Днес си много красива – отбеляза той.

Тя остави огледалото на масичката, отиде до прозореца и погледна навън. Вече се стъмваше.

– Искам да опъна косата си назад, да я среша гладко, да си направя кок и да

усещам тежестта му. Искам да имам котенце в скута си и да ми мърка, когато го милвам.

– Наистина ли? – възкликна Джордж от леглото.

– Искам да ям на маса, на която да има запалени свещи и сребърните прибори да са мои. Искам да бъде пролет, искам да реша косата си пред огледалото, искам котенце, искам и няколко нови рокли.

– Млъкни и вземи нещо да четеш – извика Джордж. Той отново се зачете.

Жена му гледаше през прозореца. Беше се стъмнило съвсем. Дъждът все още шумеше в палмите.

– Все пак искам котка – повтори тя. – Искам котка. Искам я сега. Ако не мога да имам дълга коса и да ми бъде весело, поне мога да имам котка.

Джордж не чуваше. Четеше книгата си. Жена му гледаше площада, където вече бяха запалили светлините. Някой почука на вратата.

– Avanti¹ – извика Джордж и вдигна очи от книгата.

На прага стоеше прислужницата. Здраво притиска-ше към себе си голяма пъстра котка, която висеше тежко в ръцете й.

– Извинете – каза тя, – il padrone изпраща това на синьората.

Глава единайсета

Тълпата не преставаше да реве и да свири, хвърляше на арената парчета хляб, а после възглавници и кожени ме-хове от вино. Накрая бикът беше толкова изтощен от не-сполучливите удари, че прегъна колене и легна. Един от куадрилите¹¹ се наведе над него и го уби с пунтильото.¹² Тълпата нахлу през барерата. Двама души хванаха матадора и здраво го държаха, докато трети отряза плит-ката му и я размаха. Едно дете я грабна и избяга с нея. По-късно видях матадора в кафенето. Беше нисък, с мур-гаво лице и съвсем пиян. Казваше: „Това се е случвало и друг път. А и аз не съм кой знае какъв тореадор.“

ЗАБРАНЕН ЛОВ

Счетирите лири, спечелени от прекопаването на хо-телската градина, Педуци се напи. Видя младия гос-подин да минава по алеята и с тайнствен вид го заговори. Младият господин отвърна, че още не е обядвал, но веднага щом се нахрани, е готов да тръгне с него. След чети-рийсет минути или най-много след час.

В пивницата до моста му дадоха още три grappas¹³ на вересия, защото говореше уверено и загадъч-но за пред-стоящата си следобедна работа. Денят бе-ше ветровит, слънцето ту изгряваше, ту се скриваше зад облаците. Ръмеше. Чудесен ден за лов на пъс-тър-ва.

Младият господин излезе от хотела и попита за въди-ците. Не е ли подобре жена му да тръгне отделно с въ-диците.

– Да – каза Педуци, – нека върви след нас.

Младият господин се върна в хотела да обясни на жена си. После с Педуци поеха по пътя. Младият господин носеше чанта през рамо. Педуци видя как жената, с тури-стически обувки и синя барета, ги следва отдалеч, понесла в двете си ръце разглобените пръчки на въдиците. Беше млада като младия господин. На Педуци не му хареса тя да върви на такова разстояние зад тях.

– Синьорина – извика той и намигна на младия господин, – елате при нас. Елате, синьора. Ще вървим заедно.

Педуци искаше тримата да минат заедно по улиците на Кортина.

Жената вървеше отзад с навъсен вид.

– Синьорина – нежно я повика Педуци, – елате при нас.

Младият господин се обърна и извика. Жената престана да се влачи и забърза към тях.

По главната улица Педуци поздравяваше най-почти-телно всеки минувач със сваляне на шапка.

– Buon’di, Arturo.¹⁴

Банковият чиновник го изгледа втренчено от вратата на фашисткото кафене. На групи от по трима-четирима хората стояха пред магазините и се взираха в тях. Работ-ниците с набити от каменен прах якета, които полагаха основите на новия хотел, също ги гледаха. Никой не ким-на и не заговори с тях, само градският просяк, сух старец с олигавена брада, свали шапка, когато минаваха край него.

Педуци спря пред пълна с бутилки витрина и извади от вътрешния джоб на войнишкия си шинел празно ракиено шише.

– Малко винце, малко марсала за синьората, нещичко за пиене.

Той размаха бутилката. Денят беше чудесен.

– Марсала, обичате ли марсала, синьорина? Малко марсала?

Жената се намръщи.

– Оправяй се сега – каза тя. – Не разбирам нито дума. Пиян е, нали?

Младият господин, изглежда, не чуваше Педуци. Мис-леше си защо, по дяволите, оня каза „марсала“? Та това е любимото вино на Макс Биърбоум.¹⁵

– Geld¹ – каза накрая Педуци и хвана младия гос-подин за ръкава. – Лири.

Той се усмихна. Не искаше да настоява, но време беше младият господин да действа.

Мъжът извади портфейла си и му подаде банкнота от десет лири. Педуци се изкачи до вратата на специализирания магазин за продажба на местни и вносни вина. Вратата бе заключена.

– Отварят в два – каза укорително някакъв минувач.

Педуци слезе по стъпалата. Почувства се обиден.

– Нищо – махна с ръка, – ще купим в „Конкордия“. Отправиха се заедно по улицата към „Конкордия“.

На верандата, където бяха натрупани ръждясалите шейни за бобслей, младият господин попита:

– Was wollen sie?¹⁷

Педуци му подаде сгънатата няколко пъти банкнота от десет лири.

– Все едно – каза той. – Каквото и да е. – Почув-ства се неловко. – Може би марсала. Не знам. Мар-сала?

Вратата хлопна зад гърба на младия господин и жена му.

– Три чаши марсала – каза младият господин на момичето от бара.

– Искате да кажете две? – попита тя.

– Не – каза той, – третата е за един vecchio1.

– О, един vecchio.

Тя се засмя, свали бутилката и наля в три чаши от мътното питие. Жената стоеше на масата до ред вест-ници в рамки с дръжки отдолу. Младият господин сложи пред нея едната чаша с марсала.

– Предлагам ти да я изпиеш – каза той, – ще ти стане по-добре.

Тя седеше и гледаше чашата. Мъжът отиде вън с чаша-та на Педуци, но него го нямаше.

– Не знам къде е – върна се с чаша в ръка.

– Той искаше цял литър – поясни жената.

– Колко струва един литър? – попита мъжът.

– От бялото? Една лира.

– Не, от марсалата. Добавете и тези две – каза той и подаде своята чаша и тази на Педуци.

Тя взе фуния и напълни мярката с вино.

– Имате ли излишна бутилка? – попита младият гос-подин.

Момичето отиде да търси бутилка. Всичко това я за-бавляваше.

– Мъчно ми е, че нямаш настроение, Тайни. Не трябваше да ги приказвам врели-некипели на обед. Искахме едно и също, но по различен начин.

– Няма значение – смънка тя. – Сега ми е все едно.

– Студено ли ти е? – попита той. – Да беше сложила още един пуловер.

– Три облякох.

Момичето се върна с висока кафява бутилка и наля в нея марсалата. Младият господин плати още пет лири. Двамата излязоха. Момичето се забавляваше. Педуци се разхождаше нагоре-надолу в защитения от вятъра край на улицата, хванал въдиците в ръце.

– Да вървим – рече той. – Аз ще нося въдиците. Как-во като ни видят? Никой няма да ни направи въпрос. В Кортина няма кой да ми напакости. Познавам хората от градския съвет. Аз съм бивш войник. Всички в града ме обичат. Продавам жаби. Какво от това, че риболовът е забранен? Глупости. Нищо няма да се случи. Казвам ви, там има едра пъстърва. И колкото искате.

Спускаха се от хълма към реката. Градът остана зад тях. Слънцето се скри и заваля.

– Ей там – каза Педуци и посочи момичето, заста-нало на прага на една къща. – Meine Tochter.¹⁸

– Какъв доктор? – не разбра жената. – Да не иска да ни покаже и доктора си?

– Казва, че това е дъщеря му – обясни младият гос-подин.

Още докато Педуци сочеше, момичето се прибра в къ-щата.

Те се спуснаха по хълма през нивите, завиха и тръгнаха край брега на реката. Педуци говореше бързо и многозна-чително намигаше. Тримата вървяха заедно и жената, въпреки вятъра, усещаше как от него лъха на вино. Дори веднъж я блъсна с лакът в ребрата. Говореше ту на ампецки диалект, ту на немско-тиролски. И понеже не знаеше кой от двата диалекта разбират по-добре младият господин и жена му, говореше едновременно и на двата. Когато младият господин каза „ja, ja“, Педуци реши да продължи само на тиролски. Мъжът и жената престанаха въобще да разбират.

– Всички в града ни видяха да минаваме с въдиците. Сигурно полицията вече е тръгнала след нас. Не трябваше да се хващаме с тази проклета работа. А и този проклет стар глупак е съвсем пиян.

– Но не ти стига смелост да се върнеш – скастри го жена му. – Знам, полесно ти е да продължиш.

– А ти защо не се върнеш? Върни се, Тайни.

– Ще остана с тебе. Ако отидеш в затвора, поне ще бъдем заедно.

Те рязко свиха край брега и Педуци спря, с шинел, надут от вятъра, и замаха към реката. Тя беше кална и мътна. Малко вдясно на брега бе струпан боклук.

– Говорете на италиански – подразни се младият господин.

– Un’mezz’ora. Pui d’un mezz’ora.

– Казва, че дотам има още най-малко половин час. Върни се, Тайни. И без това зъзнеш в тоя вятър. Ужасен ден, а и нищо няма да излезе от цялата работа.

– Добре – каза тя и се покатери по тревистия бряг.

Педуци беше долу при реката и я забеляза едва когато прехвърляше хребета на хълма.

– Frau! – извика той, – Frau! Frauleinl He си оти-вайте!

Тя се скри зад хълма.

– Отиде си! – въздъхна Педуци. Беше възмутен.

Той свали гумените ластици от пръчките и започна да сглобява една от въдиците.

– Нали казвате, че има да вървим още половин час?

– Да, около половин час. Но и тук също е хубаво.

– Наистина ли?

– Разбира се. И тук е хубаво, и там е хубаво.

Младият господин седна на брега, сглоби една въдица, сложи макарата и прекара влакното през водачите. Чув-стваше се притеснен, боеше се, че всеки момент може да се появи някой пазач или тълпа граждани. Над билото на хълма се виждаха къщите и камбанарията. Той отвори ко-жената чанта. Педуци се наведе и с плоския си загрубял палец и с показалеца разбърка влажните поводи.

– Носите ли тежест?

– Не.

– Нужна е тежест. – Педуци изведнъж се разпали. – Трябва piombo.¹ Малко piombo за тука. Точно над въдица-та, иначе стръвта ще изплува отгоре на водата. Сигурно имате. Само мъничко.

– А вие нямате ли?

– He.

Педуци отчаяно затършува в джобовете на шинела. Внимателно пресяваше между пръстите си боклука в ъг-лите на хастара.

– Няма. Без piombo не може.

– Значи няма да ловим – заключи младият господин, разглоби въдицата и

нави обратно влакното на макарата. – Ще намерим piombo и ще дойдем на риба утре.

– Слушайте, саrо, трябва ни piombo. Без него въди-цата ще плува по водата. – Всички надежди за този ден рухваха пред очите му. – Как може да нямате piombo. Ще стигне и едно парченце. Въдиците ви са чисто нови, а нямате олово. Щях сам да донеса, но казахте, че имате всичко.

Младият господин погледна към реката, мътна от то-пящия се сняг.

– Разбирам – каза той, – ще вземем piombo и ще дой-дем утре пак.

– В колко часа утре сутринта? Кажете, да знам.

– В седем.

Изгря слънце. Стана топло и приятно. Младият гос-подин изпита облекчение. Вече не нарушаваше за-кона. Седна на брега, извади от джоба бутилката марсала и я подаде на Педуци. Педуци му я върна обратно. Младият господин пи и подаде бутилката на Педуци. Педуци отново я върна.

– Пийте – каза той, – пийте. Марсалата е ваша.

Младият господин отпи още една глътка и му подаде бутилката. Педуци

внимателно огледа бутилката, после бързо я надигна. Докато пиеше, посивелите коси в гънките на врата му се вееха, той не изпускаше от погледа си удъл-жената кафява бутилка. Пресуши я до дъно. Слънцето продължаваше да припича. Беше чудесно. Все пак това се оказа славен ден. Чуден ден.

– Senta, саrо!² Утре в седем сутринта.

Няколко пъти го нарече „саrо“ и нищо не се случи. Бива си я марсалата. Очите му блестяха. Много такива дни го чакаха още. Първият ще започне утре в седем сут-ринта.

Заизкачваха хълма към града. Младият господин вър-веше напред. Беше избързал доста. Педуци му викна:

– Слушайте, саrо, защо не ми дадете пет лири.

– За днес ли? – попита младият господин и се на-мръщи.

– Не, не за днеска. Дайте ми ги от днес за утре. Ще се погрижа за всичко. Pane, salami, formaggio²¹ – първо качество. За вас, за мен и за синьората. И стръв, но не само червеи, а и костури. Ще взема и малко марсала. И всичко само за пет лири. Пет лири за услугата.

Младият господин погледна в портфейла си и извади банкнота от две лири и две по една лира.

– Благодаря ви, саrо, благодаря ви – каза Педуци с такъв тон, с какъвто си говорят членовете на клуба „Карлтън“, когато подават на съседа си вестник „Морнинг Поуст“.

Това се казва живот. Стига е ринал с лайнената вила замръзналия тор в градината на хотела. Едва сега пред него се разкрива животът.

– До утре в седем часа сутринта, саrо – повтори и потупа младия господин по гърба. – Точно в седем.

– Може и да не дойда – отвърна младият господин и прибра портфейла си.

– Какво? – изненада се Педуци. – Ще донеса ко-стури, синьор. Салам и всичко. Вие, аз и синьората. Три-мата.

– Може би няма да дойда – повтори младият господин. – Много е вероятно да не дойда. Ще ви обадя чрез канцела-рията на хотела.

Глава дванайсета

Ако се случеше това да стане по-близо до вас, щяхте да видите как Вилялта дразни и ругае бика, а когато бикът накрая нападаше, той се извиваше назад като дъб под на-порите на вятъра – краката му бяха плътно събрани, мулeтата ниско отпусната и шпагата прибрана зад

гър-ба. После пак ругаеше бика, размахваше мулeтата, а щом животното се втурваше, без сам да мръдне от мястото си, отново се извиваше и мулeтата описваше кръг, а тълпата непрекъснато ревеше.

Настъпваше ли времето за смъртоносния удар, всичко ставаше мигновено. Бикът стоеше пред него и го гледаше с омраза. Той изваждаше шпагата от гънките на мулeтата, прицелваше се и викаше: „Тоrо! Тоrо!“ Бикът нападаше, нападаше и Вилялта. За миг двамата се сливаха в едно цяло. Вилялта и бикът бяха едно цяло и после всич-ко свършваше. Вилялта пак стоеше прав и изопнат, а между плешките на бика неестествено стърчеше червената дръжка на шпагата. Вилялта вдигаше ръка за поздрав към тълпата, бикът не сваляше очи от него, ревеше, давеше са от кръвта и краката му се подгъваха.

СПУСКАНЕ В СНЕГА

Фуникулерът се разтресе още веднъж и после спря. По-нататък не можеше да се отиде, снегът бе затрупал плътно линията. Вятърът бе измел открития склон на пла-нината и бе превърнал повърхността на снега в ледена кора. В товарния вагон Ник намаза с вакса ските, напъха предната част на обувките си в железните скоби и здраво затегна щраймера. Скочи странично от вагона върху твърдата кора, изравни ските, приведе се и като влачеше щеките, полетя надолу по склона.

В белия простор под него Джордж изчезваше, появя-ваше се и пак изчезваше от погледа му. Внезапно попадна на остър наклон и се понесе стремително напред, а в съзнанието му не остана нищо освен физическата възбуда от чудния полет. Изкачи височинката, а после снегът започна сякаш да бяга изпод ските, когато заслиза все по-бързо и по-бързо, по послед-ния дълъг и стръмен склон. Приведен, почти седнал на ските, за да запази центъра на тежестта по-ниско, летеше сред облаци сняг като в пясъчна буря и усещаше, че скоростта е прекалено голяма, но не намали. Искаше му се да издържи и да не падне. Изведнъж се озо-ва върху мек сняг, натрупан от вятъра в малка падина, загуби равновесие и с трясък на ски се затъркаля през глава, като прострелян заек, а накрая затъна с кръстосани крака и вирнати нагоре ски, с нос и уши, натъпкани със сняг.

Малко по-долу Джордж изтупваше с длани снега от винтягата си.

– Отлично, Майк – извика той на Ник. – Виновен е този мръсен мек сняг. По същия начин излъга и мен.

– Как е нататък теренът?

Ник, все още по гръб, оправи ските си и се изправи.

– Дръж все наляво. Спусни се шус и накрая спри с християния – има ограда.

– Почакай за секунда, ще се спуснем заедно.

– Не, карай пръв. Обичам да гледам как взимаш хълмчетата.

Ник Адамс мина край Джордж, по широкия му гръб и русата глава все още имаше сняг, после ските със съскане се понесоха в кристалния снежен прах. Той сякаш плуваше по стръмния вълнообразен склон. През цялото време караше вляво и вече в ниското, когато летеше право към ог-радата, здраво стисна колене, изпъна тяло и в облак от сняг рязко зави надясно, уби скоростта и застана успоред-но с хълма и телената ограда.

Погледна към върха. Джордж слизаше, приготвил се да завие с телемарк. Единият крак беше напред, свит в коляното, другият изоставаше малко отзад. Щеките ви-сяха също като тънките крачка на насекомо и когато докосваха повърхността, сякаш ритаха кълбо от снежен прах. Накрая, все така превит, с единия крак напред, а другият изтеглен назад, отклони тяло вляво и обвит от облак сняг, описа красива дъга. Щеките дооформяха кривата с лъскавите си върхове.

– Не посмях да направя християния – призна си Джордж,– снегът е много дълбок. Твоята бе съвър-шена.

– С моя крак телемаркът е невъзможен – отбеляза Ник.

Натисна със ската горната тел и Джордж мина през оградата. Последва го надолу по пътя. С присвити колене двамата навлязоха в боровата гора. По пътя вла-чеха трупи и ледът бе гладък като стъкло, покрит с оран-жеви и тютюневожълти петна. Скиорите караха по снега отстрани. Пътят остро се спусна към поток и запъл-зя нагоре по хълма. В гората се виждаше дълга, овехтяла от времето постройка с ниска стряха. През дърветата цве-тът й изглеждаше бледожълт. По-отблизо рамките на про-зорците се оказаха боядисани в зелено. Боята се лющеше. С една от щеките Ник освободи щраймерите и свали ските.

– По-добре да ги носим догоре – предложи той.

Заизкачва стръмния път със ските на рамо, като забиваше кабарите на токовете си в ледената кора. Ник чуваше зад себе си дишането на Джордж и пращенето на леда под обувките му. Те опряха ските до стената на пивницата, изтупаха си един друг снега от клиновете, по-чистиха обувките си и влязоха.

В пивницата беше почти тъмно. В ъгъла хвърляше от-блясъци голяма кахлена печка. Таванът беше нисък. Край стените на стаите бяха наредени рендосани пейки и маси от тъмно дърво с петна от вино по тях. До самата печка двама швейцарци подръпваха лулите си и отпиваха от чашите, пълни с мътно младо вино. Момчетата свалиха винтягите и седнаха до стената от другата страна на печката. Песента в съседната стая секна, на вратата се появи момиче в синя престилка и ги попита какво ще пият.

– Бутилка сионско – поръча Ник. – Одобряваш ли, Джордж?

– Може. Ти разбираш повече от вина. Аз харесвам всяко вино.

Момичето излезе.

– Нищо не може да се сравни със ските, нали? – подхвана Ник. – Онова чувство, с което се понасяш надолу по склона.

– Да – съгласи се Джордж. – Просто няма думи да се опише.

Момичето донесе виното, но дълго не можеха да изва-дят тапата. Найпосле Ник успя да я измъкне. Момичето излезе и те го чуха да пее на немски от съседната стая.

– Останаха парченца от тапата, но няма значение.

– Дали имат някакъв сладкиш?

– Ще попитаме.

Момичето се появи и Ник забеляза издутината от бре-менността й под престилката. Учуди се, че не бе забелязал още при първото й влизане.

– Какво пеехте? – попита я той.

– От една опера. Немска опера – отговори тя, но не прояви желание да продължи разговора. – Ако желаете, имаме щрудел с ябълки.

– Не е много любезна, а? – подхвърли Джордж.

– А ти какво искаш? Първо, не ни познава, а и мис-леше, че ще я подкачим за пеенето. Трябва да е оттам, горе, където говорят немски, и сигурно се срамува, че е тук. Освен това чака дете, без да е омъжена, и се стеснява.

– Откъде знаеш, че не е омъжена?

– Няма пръстен. А и тук нито едно момиче не се омъжва, преди да мине през нещо такова.

Вратата се отвори и вътре нахълта група секачи. Тупаха обувките си и изпускаха пара. Келнерката им донесе три литра от младото вино. Секачите седнаха на две от масите. Облегнати на стената или наведени напред, пушеха мълчаливо със свалени шапки. От време на време конете отвън тръсваха глави и долиташе острото подрънкване на звънците.

Джордж и Ник се чувстваха щастливи. Бяха привър-зани един към друг. Знаеха, че им предстои дългият хубав обратен път.

– Кога тръгваш за университета? – попита Ник.

– Довечера – отвърна Джордж. – Трябва да взема в десет и четирийсет влака от Монтрьо.

– Да искаше да останеш, щяхме да отскочим утре до Дан дю Лис.

– Трябва да се образовам – въздъхна Джордж. – Ех, Майк, да можехме да поскитаме заедно! Да грабнем ските, да се качим на влака и да отидем там, където има хубав сняг. А после все нагоре. Ще спираме в кръчмите, ще прехвърлим Оберланд и Вале, ще прекосим целия Енгадин. Ще вземем със себе си само чанта с инструменти, по няколко пуловера и пижами в раниците и ще пратим по дяволите и училището, и всичко останало.

– Да, и ще минем през целия Шварцвалд. Какви чуд-ни места само, а?

– Нали там лови риба миналото лято?

– Да.

Изядоха щрудела и допиха виното. Джордж се облегна на стената и затвори очи.

– Виното винаги ми действа така – сподели той.

– Лошо ли ти е? – обезпокои се Ник.

– Не. Добре ми е, но малко особено.

– Знам – каза Ник.

– Как да не знаеш.

– Да поръчаме ли още една бутилка? – попита Ник.

– На мен ми стига – отказа Джордж.

Продължаваха да стоят – Ник, облегнат с лакти на масата, Джордж, прислонил се до стената.

– Хелън чака ли дете? – попита Джордж и се наведе над масата.

– Да.

– Кога?

– В края на лятото.

– Радваш ли се?

– Да. Сега се радвам.

– Ще се върнете ли в Щатите?

– Предполагам.

– А искаш ли?

– Не.

– А Хелън?

– Не.

Джордж замълча. Гледаше празната бутилка и праз-ните чаши.

– Ужасно, нали? – промълви той.

– Не. Не съвсем – отвърна Ник.

– И защо?

– Не знам – каза Ник.

– Ще ходиш ли с нея на ски в Щатите? – попита Джордж.

– Не знам.

– Планините там не струват.

– Не струват – съгласи се Ник. – Много са скали-сти. Има много гори и са далече.

– Да – кимна Джордж, – поне така е в Калифорния.

– Да – потвърди Ник, – така е навсякъде, където съм ходил.

– Да – каза Джордж, – така е.

Швейцарците станаха, платиха и си излязоха.

– Иска ми се да сме швейцарци.

– Всички са болни от гуша.

– Не вярвам – засмя се Джордж.

– И аз – каза Ник.

Двамата се засмяха.

– Може би никога вече няма да караме заедно ски, Ник – отбеляза Джордж.

– А трябва – каза Ник. – Иначе няма смисъл да се живее.

– Непременно ще караме – въодушеви се Джордж.

– Иначе не може – съгласи се Ник.

– Искаш ли да си обещаем? – попита Джордж.

Ник стана, облече и закопча винтягата си. Пресегна се зад Джордж и взе опрените на стената щеки. После заби едната от щеките в пода.

– Няма смисъл от обещания – каза той.

Отвориха вратата и излязоха. Беше студено. Сне-гът имаше твърда ледена кора. Пътят се губеше нагоре през боровата гора.

Свалиха ските от стената на пивницата. Ник си сложи ръкавиците. Джордж беше поел напред със ските на рамо. Поне можеха заедно да се върнат вкъщи.

Глава тринайсета

Чух барабаните, после флейтите и свирките, а после и те се появиха откъм ъгъла – всички танцуваха. Изпъл-ниха цялата улица. Маера го видя, а след това и аз го видях. Когато музиката спря и танцьо-рите приклекнаха, той се сви между тях. Щом отново засвириха, той скочи и затанцува заедно с тях надолу по улицата. Явно беше пиян.

– Вие идете при него – каза Маера, – мен ме мрази.

Хукнах нататък, настигнах ги и го сграбчих за ра-мото. Тъкмо беше приклекнал и чакаше да засвири музи-ката.

– Да вървим, Луис – извиках му. – Господи, нали следобед ще излизате на арената.

Той не ме слушаше. Чакаше напрегнато да засвири му-зиката.

– Не ставайте глупак, Луис – настоявах. – Върнете се в хотела.

В този момент музиката засвири, той скочи, отскубна се и затанцува. Хванах го за ръката, но той се освободи и викна:

– Оставете ме на мира. Не сте ми баща.

Върнах се в хотела. Маера стоеше на балкона и чакаше да види дали ще го доведа. Видя ме, прибра се и слезе долу разярен.

– Всъщност – казах аз, – той е един недодялан мексикански дивак.

– Да – ядоса се Маера, – а кой ще убива биковете му, когато го

намушкат?

– Най-вероятно ние – отвърнах.

– Да, ние – повтори Маера. – Ние ще убиваме биковете на диваците, биковете на пияниците, биковете на тан-цьорите. Да, ние ще ги убиваме. Ние, кой друг. Ние. Ние. Ние.

СТАРИЯ

Сега, като си мисля, виждам, че Стария беше скроен от самата природа да бъде пълен човек – един от ония обикновени, малки, валчести дебелаци, които срещаме навсякъде, – но той така и не напълня освен в края, а тогава вече не беше страшно – по това време участваше само в конни бягания с препятствия и можеше да носи и повече килограми. Помня как навличаше гумирана риза върху две вълнени фланелки, обличаше отгоре дебел пуловер и ме караше да тичаме заедно в жегата по обед. Случвало се е, ще дойде в четири и половина часа сутрин-та от Торино, ще вземе такси до конюшните и ще изпробва някоя от крантите на Рацо, а после, когато всичко наоколо още е покрито с роса и слънцето току-що изгрява, ще му помогна да си свали ботушите, ще сложи гуменки и пу-ловерите и ще излезе навън.

– Хайде, момче – ще подвикне, като загрява на място пред съблекалнята на жокеите, – да тръгваме.

Правехме с умерен ход една обиколка на пистата, той бягаше леко и водеше, а после излизахме през вратата и поемахме по един от пътищата, извеждащи от Сан Сиро, оградени от двете страни с дървета. Там го изпревар-вах, по онова време бягах добре, и когато поглеждах на-зад, той все така леко тичаше съвсем близо зад мен, след малко пак се обръщах и виждах как вече се потеше. Целият облян в пот, бягаше по петите ми и не сваляше очи от гърба ми. Усетеше ли, че го гледам, ще се усмихне и ще каже: „Здравата се потя, а?“ Когато баща ми се ус-михваше, никой не можеше да устои на усмивката му. Продължавахме да бягаме, все направо към планините, и тогава Стария ще извика: „Ей, Джо!“ Обръщам се и го виждам вече седнал под едно дърво, а опасаният дотогава на кръста пешкир е увит около врата му.

Връщах се и сядах до него, а той ще извади от джоба си въже и ще започне да скача на слънцето, потънал в пот, ще скача върху белия прах и ще се чуват само ударите на въжето – туп, туп, туп. Слънцето ще напича посилно, а той ще скача още по-упорито напред и назад по пътя. Да, заслужаваше си да погледаш как Стария скача на въже. Въртеше го бързо или пък бавно го пляскаше в земята – просто прелест. Трябваше да видите как ни зяпаха ита-лианците, когато минаваха край нас на път за града, повели едрите волове, впрегнати в каруците. Сигурно си мислеха, че Стария е полудял. Така бързо завърташе въжето, че те замръзваха на място, гледаха го, после под-викваха на воловете, сръгваха ги с остените и отминаваха.

Стоях и наблюдавах как се старае в тоя пек и много го обичах. Забавно беше да следиш колко съвестно правеше упражненията и завършваше с вихрено въртене, а потта се лееше по лицето му. Накрая закачваше въжето на дървото, увиваше врата си с пешкира и пуловера, ся-даше до мен и опираше гръб на дървото.

– Дяволски трудна работа е това, Джо – въздиша, отпуска се назад, затваря очи и няколко пъти дълго и дъл-боко вдишва. – Не е като на младини.

После ще стане и преди още да е попила потта му, ще изтичаме обратно до конюшните. Така поддържаше теглото си. Непрекъснато мислеше за това. Пове-чето жокеи сваляха тлъстините си с езда. При всяко яз-дене жокеят губи по едно кило, но Стария сякаш бе лишен от тази способност и не можеше да поддържа формата си без бягането.

Спомням си как веднъж в Сан Сиро дребничък италианец на име Реголи, който яздеше за Бузони, пре-коси двора, за да отиде в бара и да пийне нещо разхладително. С баща ми току-що се бяха претеглили за състезанието и Реголи доволно почукваше ботушите си с камшика. Стария излезе със седлото под мишница, зачер-вен, уморен и с вид на човек, побрал се с мъка в дрехите си. Стоеше и гледаше Реголи, седнал на външ-ния бар, свеж и по

детски крехък.

– Какво ти е, татко? – попитах.

Помислих, че италианецът го е бутнал или нещо такова. Стария, без да сваля очи от Реголи, рече само „По дяво-лите!“ и влезе в съблекалнята.

Може би нищо нямаше да се случи, ако бяхме останали в Милано и се състезавахме в Милано и Торино, защото, ако някъде имаше леки надбягвания, то това бяха тези две.

– Pianola,²² нищо друго – подхвърли Стария, когато слезе от коня, след като току-що беше победил в онова, което италианците мислеха, че е върхът на стипълчейза.

Помолих го да ми обясни.

– Тук пистата е такава, че сама бяга. Препятствията са опасни при бързата езда, Джо. А тук въобще липсва бързина, пък и препятствията не са страшни. Трудността идва от бързината, не от препятствията.

По-хубав хиподрум от този в Сан Сиро не съм виждал, но Стария казваше, че това бил кучешки живот. Да се влачиш назад-напред между Мирафиоре и Сан Сиро, да яздиш почти всеки ден и през вечер да пътуваш с влака.

Аз също бях луд по конете. Има нещо особено, когато излизат и отиват на пистата към старта. Напрегнати, те сякаш танцуват, а жокеите здраво държат юздите или ги отпускат, за да могат да потичат. Стигнат ли бариерата, вече не съм на себе си. Особено в Сан Сиро, с простор-ното зелено поле, с далечните планини и с дебелия ита-лиански съдия с дългия камшик. Жокеите едва удържат конете и после изведнъж бариерата се вдига, зазвънява камбаната и те се понасят накуп, а след това започват да се разтеглят в колона. Навярно знаете как тръгват ко-нете. Когато си на трибуните и ги гледаш с бинокъла, виждаш ги само да политат напред и камбаната започва да бие, и сякаш бие цели хиляда години, а те вече се появя-ват от завоя. Нищо в света не може да се сравни с това. Но веднъж, когато се преобличаше в съблекалнята, Стария каза:

– Това въобще не са коне, Джо. В Париж ще им тег-лят ножа на тия мърши за кожите и копитата.

Току-що бе спечелил Premio Commercio²³ c коби-лата Ланторна, последните сто метра тя ги прелетя като тапа oт бутилка.

Веднага след това си събрахме чуковете и напус-нахме Италия. Стария, Холбрук и тлъст италианец със сламена шапка, който непрекъснато бършеше лицето си с кърпа, се скараха на маса в „Галерията“. Всич-ки говореха френски и двамата обвиняваха за нещо Ста-рия. Накрая той престана да говори, стоеше и гледаше Холбрук, а двамата не го оставяха на мира, говореха един през друг и италианецът постоянно прекъс-ваше Холбрук.

– Иди да ми купиш „Спортсман“, Джо – рече Стария и ми подаде няколко солди, без да сваля поглед от Холбрук.

Излязох от „Галерията“, отидох пред „Ла Скала“, купих вестника, върнах се и застанах малко встрани. Не исках да преча на Стария. Той се бе облегнал на стола, гледаше в чашата с кафе и си играеше с лъжичката. Хол-брук и дебелият италианец бяха прави, дебелият ита-лианец си бършеше лицето и клатеше глава. Когато при-ближих, Стария се държеше тъй, сякаш ония двамата не стърчаха там, и каза:

– Искаш ли сладолед, Джо?

Холбрук погледна отгоре Стария и бавно изрече: „Ах ти, кучи сине!“ После заедно с дебелия се отправи между масите към изхода.

Стария не помръдна и с усилие ми се усмихна, но лицето му бе бледно и изглеждаше болен, а аз се уплаших и сърцето ми се сви, защото разбрах, че нещо е станало, и се чудех как някой може да нарече баща ми „кучи син“ и да се измъкне безнаказано. Стария разгърна „Спортсман“, прегледа резултатите от надбягванията и после промълви:

– Какво ли не трябва да се търпи на този свят, Джо!

След три дни разпродадохме пред ко-нюшнята на Търнър всичко, което не можеше да се побере в сандъка и куфара, взехме торинския влак за Париж и завинаги напуснахме Милано.

Пристигнахме в Париж рано сутринта, на дълга и мръсна гара. Стария обясни, че това било Лионската гара. След Милано Париж ми се видя страшно голям град. В Милано ти се струва, че всеки знае къде отива, и трамваи-те знаят накъде вървят, затова и няма бъркотия. Париж е като

кълбо и никой не може да го размотае. На-края започна да ми харесва, макар и отчасти, но ще знае-те, че там са най-хубавите хиподруми на света. Той на това се и крепи и в едно можете да бъдете уверени – всеки ден автобусите тръгват за някое от състезанията, опра-вят се в цялата тази бъркотия и стигат до пистата. Аз така и не успях да опозная добре Париж, защото ходехме там със Стария от Мезон Лафит само веднъж или два пъти седмично и той винаги сядаше с приятелите си от Мезон в кафене „Ла Пе“ близо до операта, според мен едно от най-оживените места на града. Но не е ли смешно – та-къв голям град като Париж, а си няма такова нещо като „Галерията“!

Значи отидохме да живеем в Мезон Лафит, в пансиона на някоя си мисис Майърс, там живеят всички освен ония, които са в Шантийи. Мезон е найхубавото място за живее-не, което съм виждал в живота си. Градът не е нищо осо-бено, но има езеро и чудесна гора, където по цял ден ски-тах с няколко деца. Стария ми направи прашка и убих сума нещо, но най-ценното беше една сврака. Малкият Дик Аткинсън удари с прашката заек, сложихме го под едно дърво, насядахме наоколо и Дик ни даде цигари. Изведнъж заекът скочи и се шмугна в храстите. Хукнахме да го търсим, но не го намерихме. Да, весело се живееше в Мезон. Сутрин мисис Майърс ми даваше закуска и изчезвах за целия ден. Бързо се научих да говоря френски. Много лесен език.

Още с отиването ни в Мезон Стария писа в Милано да му изпратят разрешителното и докато го получи, доста се безпокоеше. В Мезон седеше обикновено с приятелите си в кафене „Париж“. Много от хората, които познаваше още отпреди войната, когато се бе състезавал в Париж, сега живееха в Мезон. А имаха и свободно време за кафенето, защото работата в конюшнята, поне за жокеите, привършваше в девет часа сутринта. Разходката на първата част от крантите е в пет и половина, а на втората – в осем сут-ринта. Принудени са и рано да стават, и рано да си лягат. Ако жокеят е нает на работа и е още млад, не бива да пие, защото треньорът го следи, а когато не е млад, сам си се следи. Когато жокеят е без работа, може да стои и по-дълго с приятелите си в кафенето. Седят няколко часа пред чаша вермут със сода, разговарят, разправят си вицове и играят билярд –

това е нещо като клуб или като „Гале-рията“ в Милано. Но не е съвсем като „Галерията“, там всеки влиза и излиза, а тук хората седят на масите.

Та значи най-после Стария получи разрешителното. Изпратиха го без никакви разправии и той няколко пъти язди. В Амиен и още тук-там из провинцията, все места от тоя род, но постоянна работа май не можеше да си намери. Всички го обичаха – когато и да минех преди обяд в кафенето, винаги намирах някой да пие с него, за-щото не беше стиснат като ония жокеи, спечелили първия си долар на световното изложение в Сейнт Луис през де-ветстотин и четвърта година. Така казваше Стария, щом искаше да ядоса Джордж Бърнс. Но тъй или иначе, всеки, кой знае защо, избягваше да дава коне на баща ми.

Често отивахме с трамвай от Мезон на някое от надбяг-ванията и тогава беше най-весело. Радвах се, когато след летния сезон конете се върнаха от Довил, макар че това означаваше край на скитането ми из горите, защото оти-вахме в Ангиен, Трамбле или Сен Кло и гледахме бяга-нията от треньорската и жокейската трибуна. Ясно е, че от тия хора научих много за надбягванията, но най-ху-бавото беше, дето ходехме всеки ден.

Спомням си едно пътуване до Сен Кло. Бягаха за на-града от двеста хиляди франка в седем серии и фаворитът беше Уорклауд. Отидох с баща си да видя конете – такива коне не сте виждали. Този Уорклауд беше едър жълт жре-бец, роден само за бягане. Не бях виждал досега такъв кон. Когато мина край мен с наведена глава, нещо ме сви под лъжичката – толкова бе красив. Трудно е дори да си пред-ставиш по-красив, снажен и силен кон. Стъпваше елегантно, безшумно, внимателно и с някаква лекота, сякаш знае-ше какво му предстои. Не се дърпаше и не се изправяше на задните крака, не въртеше диво очи като конете на раз-продажбите, на които са дали допинг. Тълпата беше много гъста и затова, когато отново мина, видях само краката му и нещо жълто. Стария си проправяше път през тълпата и го последвах към съблекалнята на жокеите, отзад сред дърветата. Там също имаше много народ, но човекът с бомбето на вратата кимна на Стария и

влязохме. Всички бяха насядали и се обличаха, дърпаха ботушите, нахлузваха през главите си ризите и ми-ришеха на спарено, на пот и на разни мазила, а тълпата надничаше през прозорците. Стария приближи, седна до Джордж Гарднър, който си обуваше брича, и рече:

– Какви са новините, Джордж?

Попита с най-обикновен глас, нямаше защо да подпитва. Ако Джордж знаеше, щеше веднага да му каже.

– Няма да спечели – отвърна съвсем тихо Джордж, на-вел се да закопчае копчетата на брича.

– Тогава кой? – попита баща ми, приближил глава до Джордж, за да не чуе никой.

– Фокслес – каза Джордж. – И ако спечели, запази няколко билета и за мен.

Стария пошушна нещо на Джордж и той отговори:

– Никога не залагай на кон, който аз съм ти препо-ръчал.

Явно се шегуваше. Измъкнахме се, проправихме си път през зяпачите и спряхме пред стофранковата каса. Разбрах, че се готви нещо голямо, понеже Джордж беше жокеят на Уорклауд. На минаване баща ми взе жълта

бюлетина с курса на залаганията при старта. В нея се казваше, че за Уорклауд плащат само пет към десет, след-ваше Сефизидот с три към едно, пети поред беше този Фок-слес с осем към едно. Стария заложи пет хиляди франка на Фокслес за първото място и още хиляда за реда на пристигането. После отидохме зад централната трибуна, за да се качим по стълбите и да си намерим места.

Горе беше претъпкано. Първо се появи човек в дълго палто, със сив цилиндър и с прегънат на две камшик в ръката. После един след друг заизлизаха конете, възседнати от жокеите, а от двете им страни за юздите ги водеха млади момчета. Най-отпред вървеше едрият жълт Уор-клауд. На пръв поглед не изглеждаше така едър, докато не си видял дългите му крака, стойката и движенията му. Ей богу, такъв кон не бях виждал в живота си. Яздеше го Джордж Гарднър и бавно следваха мъжа със сивата шапка, който стъпваше така, сякаш е церемониалмайстор в цирка. Уорклауд се носеше плавно, златист на слънцето, следван от черен кон с красива глава, язден от Томи Арчибълд. Зад черния се бяха наредили още пет коня и всич-ки минаваха бавно, като процесия, край главната трибуна към кантарите. Стария каза, че черният кон бил Фокслес, и добре го огледах. Хубав кон, но не можеше да се срав-нява с Уорклауд. Когато Уорклауд премина край нас, хората заръкопляскаха. И заслужаваше – чуден кон. Шест-вието отиде до отсрещната страна покрай затревената площ и после се върна към нашата част от хиподрума. Церемониалмайсторът накара момчетата да пуснат един след друг конете да минат в галоп край трибуните до стар-та, за да могат всички хубаво да ги разгледат. Едва бяха стигнали до старта, камбаната заби и те се понесоха накуп в първата обиколка и отдалеч ти се струваха като кончета играчки. Гледах ги през бинокъла и Уорклауд здравата изоставаше, напред беше един от дорестите коне. Показаха се от завоя и профучаха. Минаха край нас, Уорклауд беше доста назад, а онзи Фокслес летеше между първите и поддържаше все едно темпо. Ей, страшно е, когато се изнизват край теб, отдалечават се и стават все по-малки и по-малки, на завоите се събират накуп, а после се втурват към правата и страшно ти се дощява да викаш и да ругаеш. Но ето че излязоха от последния завой и се устремиха към правата, а Фокслес се бе откъснал много напред. Всички гледаха учудено и някак тихо и отчаяно пов-таряха „Уорклауд“, а конете идваха по-близо и по-близо и тогава нещо изскочи от общия пакет и се мярна в бинокъла като жълта мълния с конска глава. И всички като луди

зареваха „Уорклауд“. Уорклауд се носеше с та-кава бързина, с каквато не съм виждал да бяга нито един кон, а Фокслес бягаше като всеки черен кон, на който жокеят вади душата с камшика. За секунда летяха глава до глава, но ми се струваше, че бързината на Уорклауд беше двойно по-голяма, така бе протегнал главата си и толкова грамадни бяха крачките му. Пресякоха финиша глава до глава, но когато окачиха номерата на таблото, на първо място беше номер втори, а това означаваше, че е спечелил Фокслес.

Не бях на себе си и целият треперех. Надолу по стълбите тълпата ни притисна – хората бързаха към дъската, за да видят какво са спечелили от Фокслес. Честна дума, докато гледах бягането, съвсем забравих колко пари за-ложи Стария на Фокслес. Страшно ми се искаше да спе-чели Уорклауд, но сега, след като всичко е минало, прият-но е да знаеш, че си улучил победителя.

– Надбягването беше чудо, нали, татко? – бях въодушевен.

Той ме погледна някак особено, килнал назад бомбе.

– Вярно, Джордж Гарднър е изключителен ездач – отбеляза той. – Трябва да си много голям жокей, за да не дадеш на кон като Уорклауд да спечели.

Разбира се, аз през цялото време знаех, че има нещо не-редно. Но от това, което Стария каза така направо, се изпари цялото ми удоволствие. Дори когато окачиха номе-рата и би звънецът за плащането и видяхме, че Фокслес печели шейсет и седем франка и половина за десет, пак не се зарадвах. Наоколо хората повтаряха:

– Бедният Уорклауд! Бедният Уорклауд!

Искаше ми се да съм жокей и да бях яздил вместо оня мръсник. Странно е, че наричах в себе си Джордж Гарднър мръсник, защото винаги съм го обичал, а освен това нали той ни откри победителя. Все пак мисля, че е мръсник.

След състезанието Стария имаше много пари и започна по-често да ходи в Париж. Ако бягаха в Трамбле, ще ги помоли на връщане за Мезон да го оставят в града, тогава двамата ще седнем пред кафене „Ла Пе“ в града и ще гле-даме как минават хората. Да се седи там е весело. Минават реки от хора, идват някакви типове и ти предлагат да купу-ваш разни неща, затова обичах да седя там със Стария. Винаги ставаше много забавно. Продаваха смешни зайци, натиснеш една топка и те подскачат. Идваха при нас и баща ми ги закачаше. Говореше френски също като английски и хората го познаваха, жокеят винаги може да се отличи от другите, а и сядахме все на една и съща маса и свикнаха да ни виждат там. Някои продаваха брачни свидетелства, момичета предлагаха гумени яйца, щом ги стиснеш, отвътре изскача петел, а един тънък като червей дядка носеше илюстровани картички от Париж, тикаше ги на всички и, разбира се, никой не ги купуваше, после се връщаше и показваше, че под тях има други с разни голотии, и хората ги ровеха и си купуваха.

Да, какви ли не смешни хора минаваха. По-късно ве-черта идваха момичетата, търсеха някой да ги покани на вечеря. Ще заговорят със Стария, той ще им каже нещо весело на френски, а мен ще помилват по главата. Веднъж на съседната маса седяха една американка и дъщеричката й и ядяха сладолед, а аз гледах момичето, беше много красиво, усмихнах му се и то ми се усмихна, но нищо по-вече не стана, защото, колкото и да се озъртах всеки ден и да си правех планове как ще я заговоря, и се чудех дали, след като се опознаем, майка й ще я пусне с мен в Отьой и Трамбле, никога повече не ги видях. Сега, като си мисля, разбирам, че нищо нямаше да излезе. Помня, канех се да й кажа: „Извинете, мисля, че мога да ви

съобщя кой ще спечели днес в Ангиен.“ Сигурно щеше да си помисли, че съм мошеник, нямаше да разбере, че просто исках да й направя услуга.

Седяхме в кафене „Ла Пе“ заедно със Стария и бяхме на голяма почит пред келнера, защото Стария пиеше уиски, а то струваше по пет франка и това означаваше, че когато накрая преброят чашките, ще има тлъстичък бакшиш. Стария беше започнал да пие повече, но нали точно тогава не яздеше, а освен това казваше, че уискито сваляло кило-грамите. Забелязах, че въпреки това дебелее. Не дружеше вече с компанията от Мезон и, изглежда, най му харесваше да седи ей така на булеварда заедно с мен. Стария всеки ден залагаше на състезанията. Ако загубеше, ставаше някак тъжен, но щом седнеше на масата и изпие-ше първото уиски, веднага се развеселяваше. Както си чете спортния вестник, ще погледне към мене и ще каже:

– Къде е твоето момиче, Джо?

Майтапеше ме, защото му бях споменал за момичето от съседната маса. Целият се изчервявах, но ми беше приятно да ме дразни.

– Отваряй си очите на четири, Джо – заръчваше ми, – то ще се върне.

Задаваше въпроси за разни неща. И някои от отгово-рите го разсмиваха. После пък ще започне да разказ-ва. Как е яздил в Египет или на леда в Сен Мориц, преди майка ми да умре, как през войната са правили в Южна Франция истински надбягвания без награди, залагания и публика само за да поддържат формата на конете. Истин-ски надбягвания, в които жокеите уморявали до смърт конете. Можех с часове да слушам Стария, особено след като беше изпил две-три чашки. Разказваше как като дете в Кентъки е ходил на лов за миещи се мечки, за добрите стари времена в Щатите, преди

всеки там да заживее на чужд гръб. Понякога заявяваше:

– Направим ли някой по-добър удар, ще се върнеш в Щатите да учиш.

– Защо да отивам да уча там, щом всеки живее на чужд гръб? – питах.

– Това е друго – отвръщаше и викаше келнера да плати за натрупалите се чашки, после вземахме такси до гара Сен Лазар и с влака се връщахме в Мезон.

Един ден в Отьой, при разпродажба след стипъл-чейз, баща ми купи победителя за 30 000 франка. Трябваше да наддава, но накрая успя да го вземе и за една седмица му дадоха и разрешителното, и отличителните цветове. Да, гордеех се, че баща ми е собственик. Той уреди с Чарлс Дрейк да сместят коня в конюшнята, престана да ходи в Париж и отново се зае с тичането и потенето, ние си бяхме и прислугата. Нашият кон се казваше Гилфорд, от ирланд-ска порода, скачаше красиво и леко. Стария имаше намерение сам да тренира и да язди коня и вярваше, че е направил добро вложение. Гордеех се с всичко това и смятах, че Гилфорд с нищо не е полош от Уорклауд. Беше отличен дорест жребец, уверено вземаше препятствията, а на равното, стига да поискаш, бягаше с голяма бързина и беше много красив кон.

Как го обичах само! При първия старт пристигна трети в бягане на 2500 метра с препятствия и когато баща ми слезе запотен и щастлив и отиде да се претегли, така се гордеех с него, сякаш за първи път в живота си участваше в конно състезание. Знаете ли, когато от-давна не си яздил, трудно ти е да повярваш, че изобщо ня-кога си бил жокей. Сега всичко беше поразлично. В Милано и най-големите състезания не му правеха впечатле-ние – дори и да спечелеше, кой знае колко не се вълну-ваше. Сега, преди

надбягването, цяла нощ не можах да мигна, знаех, че и Стария се вълнува, макар и да не го показваше. Да работиш за себе си, е съвсем различно.

За втори път Гилфорд и Стария участваха в състеза-ние една дъждовна неделя в Отьой. Бягаха 4500 метра с препятствия за наградата „Марат“. Веднага щом се поя-ви, изтичах на трибуната да гледам с новия бинокъл, купен ми от Стария за състезанието. Стартът беше далече, на другия край на хиподрума, и нещо не беше наред при бариерата. Някакъв кон с тъмни наочници нервничеше, теглеше се назад, дори веднъж блъсна бариерата, но виждах баща си в нашия черен жакет с бял кръст и черно кепе, възседнал, да потупва Гилфорд с ръка. После всички със скок полетяха и се скриха зад дърветата, камбаната заби с пълна сила, а долу тракаха машините на тотализа-тора. Господи, как се вълнувах! Страх ме беше да гледам, но насочих бинокъла към мястото, откъдето трябваше да се появят иззад дърветата, и ето че ги зърнах. Стария с черния жакет беше трети и всички прелетяха рова като птици. После отново се скриха от погледа и пак се пока-заха и загърмяха надолу по хълма. Носеха се плавно, леко и красиво, взеха преградата гладко и вкупом и всички заед-но се отдалечиха. Бяха така гъсто един до друг и така рав-но се носеха, че можеше да минеш прав по гърбовете им. Прехвърлиха високия двоен плет и някой падна. Не видях кой точно, но миг след това конят побягна на воля в по-лето. Все още в пакет конете взеха дългия ляв завой и из-лязоха на правата. Прескочиха каменната стена и скуп-чени се устремиха към рова с вода точно срещу трибуните. Минаха край нас, извиках на Стария, който беше с цяла дължина напред и яздеше лек като маймуна. Всички заедно прескочиха големия плет на рова и тогава се чу трясък и два коня избягаха встрани и продължиха да ти-чат, три други лежаха един върху друг. Баща ми никъде не се виждаше. Един кон се изправи на колене, жокеят сграб-чи поводите, възседна го и хукна да се бори за място в класирането. Вторият кон успя да стане и като въртеше глава, хукна без посока с увиснали поводи. Зашеметеният жокей се довлече до оградата на пистата. Тогава Гилфорд се претърколи встрани от Стария, стана и по-бягна на три крака, едното от предните му копита безпо-мощно висеше. Баща ми лежеше с лицето нагоре и едната страна на главата му беше цялата в кръв. Втурнах се по стълбите, проврях се между тълпата и стигнах оградата, но един полицай ме хвана и не ме пускаше, двама едри са-нитари отиваха за Стария с носилка, а в другия край на хиподрума видях как три коня се появиха и наредени един

след друг, преминаха над препятствието.

Внесоха го вътре, но Стария беше вече мъртъв и докато докторът слушаше сърцето му с нещо, пъхнато в ушите си, чух изстрел и разбрах, че са застреляли Гил-форд. Щом оставиха носилката в болничната стая, лег-нах до Стария, сграбчих носилката и плаках, плаках, а той беше така бял и смален, така страшно мъртъв и си мислех, че ако баща ми наистина е умрял, може би не трябваше да убиват Гилфорд. Кракът му сигурно щеше да оздравее. Не знам. Толкова много обичах баща си.

После влязоха двама души, единият ме потупа по гър-ба, наведе се, погледна баща ми, взе от съседното легло чаршаф и го покри. Другият се обади по телефона да пратят линейка, за да го отнесат в Мезон. А аз не можех да спра да плача, плачех и хлипах, а Джордж Гарднър дой-де и седна на пода до мен, прегърна ме и каза:

– Хайде, Джо, момчето ми. Стани, да отидем вън и да почакаме линейката.

С Джордж отидохме до входната врата, мъчех се да не плача, а той изтри с кърпичка лицето ми. Стояхме малко настрани от тълпата, която излизаше през вратата. Няколко души спряха близо до нас и един от тях, като броеше пачка билети от залаганията, каза:

– Е, Бътлър най-сетне си получи заслуженото.

Човекът до него рече:

– Да върви по дяволите мошеникът му с мошеник. Сам си го търсеше.

– Прав си, сам си го търсеше – извика първият и скъса на две пачката с билетите.

Джордж погледна към мен да види дали съм чул, бях чул всичко, и каза:

– Не слушай какво дрънкат тия глупаци, Джо. Ба-ща ти беше чудесен човек.

Кой знае? Изглежда, че подхванат ли го веднъж, не оставят нищо на човека.

Глава четиринайсета

Маера лежеше неподвижно, с лице в пясъка, обронил гла-ва на ръцете си. Под него беше топло и лепкаво от кръвта. Всеки път усещаше приближаването на рогата. Понякога бикът само го блъскаше с глава. Веднъж рогът мина от край до край през тялото му и той усети как се заби в пясъка. Някой хвана бика за опашката. Всички ви-каха и размахваха плащове пред муцуната му. После бикът изчезна. Някакви хора вдигнаха Маера и бегом го понесоха по арената към вратата на оградата, през из-вития тунел под трибуните, в лазарета. Положиха го на леглото и един от мъжете отиде за лекар. Останалите се наредиха наоколо. Докторът дотича направо от конюшнята, където шиеше разпраните кореми на конете. Първо трябваше да си измие ръцете. Над тях се чуваше ревът на трибуните. Маера почувства как всичко за-почна да става по-голямо и по-голямо, после все по-малко и по-малко. Сетне отново по-голямо, по-голямо, по-голямо и пак по-малко и по-малко. Изведнъж всичко се понесе по-бързо и по-бързо, като на

филм, когато ускорят движе-нието на лентата. После умря.

РЕКАТА С ДВЕ СЪРЦА

Първа част

Влакът продължи нагоре и изчезна зад един от хълмо-вете, покрити с обгоряла гора. Ник седна на брезентовата раница с провизиите и завивките, които железничарят му хвърли от вратата на фургона. Градът го нямаше, нямаше нищо освен релсите и обгорялата земя. От тринайсетте пивници, наредени по единствената улица на Синей, ня-маше и следа. Стърчаха само основите на хотела. От огъня камъкът се бе напукал и натрошил. Това бе всичко, оста-нало от град Синей. Дори горният слой на почвата се бе превърнал в пепел.

Ник огледа обгорелия склон, сякаш очакваше да види разпръснатите къщи, и тръгна по линията към моста. Реката си беше на мястото. Плъзгаше се край дървените подпори. Ник погледна бистрата вода, оцветена в кафяво от каменистото дъно, и забеляза пъстървите, увиснали не-подвижно с трепкащи плавници. С резки движения те сменяха положението си и пак застиваха в бързата вода. Ник дълго не отмести очи от тях.

Наблюдаваше как устояват с глава срещу течение-то, безброй пъстърви в дълбоката вода, леко деформирани, когато ги гледаше отвисоко през стъклената изпъкнала повърхност на вира, чиято вода се издуваше от напора сре-щу основите на моста. Най-големите пъстърви бяха на дъното. Отначало Ник не ги забеляза. После изведнъж ги съзря на дъното на вира – едрите пъстърви с усилие се задържаха сред мътилката от пясък и камъчета, вдигана от бурното течение.

Ник гледаше вира от моста. Денят беше горещ. Нагоре по течението на реката прелетя синьо рибарче. От-давна не беше виждал река с пъстърва. Тези си ги биваше. Сянката на птицата се плъзна над реката, зад нея се стрелна голяма пъстърва и сянката й очерта дълга права. Когато изскочи от водата и блесна на слънцето, сянката й изчезна, но щом отново се скри под повърхността, сянката сякаш заплува надолу до старото място под моста, където рибата изведнъж се изпъна и застина с глава срещу течението.

При вида на пъстървата сърцето на Ник замря. Обзе го отново старото чувство. Обърна се и погледна на-долу по течението. Реката се губеше далече, с каменисто дъно, плитчини, големи заоблени камъни и дълбок вир при завоя край стръмнината.

Ник се върна по траверсите до мястото, където в пе-пелта до релсите лежеше раницата. Беше щастлив. Наг-ласи и стегна ремъците на раницата, метна я на гърба, провря ръце през страничните каиши и за да намали тежестта върху раменете, опря чело в широкия преден ре-мък. Все още раницата тежеше. Тежеше прекалено. Взел в ръка кожения калъф с въдиците, приведен напред, за да пренесе тежестта по-високо на раменете, Ник тръгна по пътя край железопътната линия и остави в жегата зад себе си опожарения град, после свърна между два големи, изранени от огъня хълма и пое нагоре. Вървеше по пътя и усещаше болка от тежестта на раницата. Боляха го му-с-кулите и денят беше горещ, но се чувстваше щастлив. Знаеше, че всичко бе останало назад – необходимостта да мисли, необходимостта да пише и другите необходимости. Всичко е зад гърба му.

От момента, в който слезе от влака и железничарят хвър-ли раницата от вратата на фургона, нещата се промениха.

Синей беше изгорял, склоновете наоколо почернели и раз-лични, но какво от това. Всичко не можеше да изгори. Бе-ше убеден, че е така. Вървеше по пътя, потен от слънцето, катереше се нагоре, за да пресече веригата от

хълмове, която отделяше железопътната линия от гористата рав-нина.

Пътят криволичеше, понякога слизаше надолу и пак поемаше по склона. Ник неизменно го следваше. Накрая, след като известно време бе вървял успоредно с обгорялата страна на склона, пътят достигна билото. Ник се облегна на един пън и се освободи от ремъците. Пред него, докъдето стигаше взор, се простираше равнината. Следите от пожара свършваха отляво, в подножието на хълмовете. Сред равнината се издигаха островчета от чер-на борова гора. Далеч наляво се виждаше лентата на ре-ката. Ник я проследи с поглед и долови отблясъците на слънцето върху водата.

Равнината се разстилаше чак до далечните сини хъл-мове – границата с възвишенията край езерото Сюпириър. Едва ги различаваше, бледи и далечни, в зноя на окъпаната в слънце равнина. Вгледаше ли се продължително, те изчезваха. Притвореше ли очи, отново бяха там, далечните хълмове в подножието на планините.

Ник седна до овъгления пън и запуши цигара. Рани-цата лежеше на пъна с готови презрамки, запазила фор-мата на вдлъбнатината от гърба му. Ник пушеше и оглеж-даше местността. Нямаше защо да вади картата. Знаеше къде се намира по положението на реката.

Докато пушеше с протегнати крака, забеляза, че от земята по вълнения му чорап се покатери скакалец. Беше черен. Докато вървеше по пътя, от пепелта през цялото време изскачаха скакалци. Всичките бяха черни. Не приличаха на големите скакалци с жълто-черни или червено-черни крилца, които при летене шумно се разперват изпод твърдите си обвивки. Скакалците бяха съвсем обикновени, само че черни като въглен. Това го учуди още при изкачването, но тогава не се замисли. Сега, когато гледаше как черният скакалец опипва вълната на чорапа, разбра, че са черни, защото са живели в овъгле-ната земя. Пожарът сигурно е станал преди година, но те и сега са черни. Интересно, колко ли време ще останат такива?

Ник внимателно протегна ръка и хвана скакалеца за крилата. Преобърна го – скакалецът замаха безпомощно с крачка във въздуха – и заразглежда разчлененото му коремче. Да, то също беше черно, с различни оттенъци, докато главата и гърбът бяха изцяло пепеляви.

– Хайде, скакалецо – проговори Ник за първи път на глас. – Отлети нанякъде.

Подхвърли скакалеца нагоре и го видя как хврък-на и кацна оттатък пътя, на овъглен пън.

Ник стана. Облегна се на раницата и провря ръце през страничните ремъци. Застанал с товара на гърба върху билото на хълма, обгърна с поглед равнината, далеч-ната река, после пресече пътя и тръгна право надолу по склона. Ходеше се леко. На около двеста метра следите от пожара изчезнаха. Навлезе в мека, висока до глезените папрат, тук-там растяха на групи борови дървета. Мест-ността бе неравна, с песъчлива почва, зелена и пълна с живот.

Ник се ориентираше по слънцето. Знаеше къде точно иска да излезе на реката и продължаваше да върви през равнината. Изкачваше малки възвишения и пред него вед-нага се откриваше нова височина. Достигнал върха на някой склон, често виждаше отляво или отдясно долу в ниското големи острови от гъста борова гора. Откъсна стръкове от ароматната като пирен папрат и ги сложи под ремъците на раницата. От тежестта те се разплескаха и докато вървеше, долавяше миризмата им.

Умори се и се сгря от пътя през неравната, без нито една сянка шир.

Знаеше, че всеки момент може да излезе на реката, стига да свие наляво. До нея не оставаха по-вече от два километра, но продължаваше да върви на север – искаше да отиде възможно по-нагоре по те-чението, преди да се смрачи.

Вече от доста време пред очите му нарастваше голям остров от борова гора. Спусна се надолу, а после, ко-гато бавно прехвърли билото, свърна към гората. В нея нямаше храсти. Стволовете на дърветата се извисяваха нагоре или бяха полегнали един към друг. Боровете бяха прави, кафяви и без клони. Клоните започваха високо към върха. На места се бяха сплели и хвърляха гъста сянка. Около горичката земята беше гола. Цветът й бе кафяв и по нея се стъпваше меко. Покриваше я килим от борови игли, прос-нал се извън обсега на клоните. Дърве-тата пораснали, клоните си издигнали високо и там, къ-дето преди се разстилала сянката им, сега мястото лежеше открито и на слънце. В самия край на това продължение на гората започваше отново папрат.

Ник свали раницата и се излегна под сянката. Лежеше на гръб и гледаше през боровете. Изтегна се на земята и почувства как вратът, гърбът и кръстът му се отпускат. Зърна през клоните небето и затвори очи. Отвори ги и от-ново погледна. Високо в клоните духаше вятър. Пак затвори очи и заспа.

Събуди се схванат и с болки в тялото. Слънцето почти се бе скрило. Раницата му се видя тежка и каишките се впиха в раменете му. Наведе се, взе кожения калъф с въдиците и тръгна през папратовия буренак към реката. Наясно бе, че до реката няма повече от километър.

Спусна се по склон, осеян с дънери, в една ливада. В края й течеше реката. Зарадва се, че най-после я достигна. Тръгна през ливадата нагоре по течението. Крачолите му се намокриха от росата. След жаркия ден росата беше паднала бързо и обилно. Реката не шумеше. Течението й бе бързо и

гладко. Преди да по-търси по-високо място за лагеруване, Ник спря да погле-да реката. Пъстървата излизаше на повърхността да лови насекоми, долетели пред залез слънце от блатото зад ре-ката. За да ги хванат, рибите скачаха над водата. Ник вървеше край реката и гледаше колко високо подскачат пъстървите. После мушиците сигурно започнаха да кацат по водата, защото рибата ги ловеше на повърхността. По цялата река, докъдето стигаше погледът, пъстървите се стрелкаха нагоре и върху водата се появяваха кръгове, сякаш валеше дъжд.

Ник изкачи малкия горист и песъчлив склон с изглед към ливадата, част от реката и блатото. Остави рани-цата и калъфа с въдиците на земята и потърси равно място. Беше много гладен, но искаше да опъне палатката, преди да се заеме с вечерята. Намери удобно място между два бора. Извади от вързопа брадвичка и отсече няколко щрък-нали корена. Получи се равна площадка, достатъчно го-ляма за нощуване. Заравни песъчливата почва с ръка и оскуба бурените. Изравни и дупките от корените им. Не искаше да има буци под одеялата. Когато всичко беше готово, постла трите одеяла. Най-долното сгъна на две. Останалите сложи отгоре.

Отсече с брадвата от един пън лъскаво парче бор и го нацепи за колчета на палатката. Направи ги здрави и дълги, за да държат добре в земята. Извади и разстла палатката, а раницата, опряна до един бор, съвсем се смали. Той завърза въжето, което поддържаше върха на палатката, за единия бор, с другия край на въжето из-тегли палатката от земята и го върза на втория бор. Па-латката увисна като чаршаф, прострян за сушене. С по-рано отрязания прът подпря задния ъгъл на брезента и опъна с колчетата страните. С плоското на брадвата заби колчетата, докато халките на въжето потънаха в пръстта и платното се опъна като барабан.

Пред отвора на палатката закрепи тензух, за да не влизат комарите. Взе от раницата разни неща и пропълзя под тензуха. Светлината проникваше през кафявото плат-но. Миришеше приятно на брезент. В палатката беше ня-как тайнствено и по домашно уютно. Щом пропълзя в палатката, се почувства

щастлив. Е, и през целия ден не се бе чувствал нещастен. Но сега беше подруго. Сега работата е свършена. Трябваше да се свърши. Сега е свършена. Пътуването беше тежко. Усещаше умора, но всичко е готово. Направи си палатката. Нареди се. Ни-що не е в състояние да му попречи. Мястото е хубаво за лагер. И той е тук, на това хубаво място. В свой дом, по-строен от самия него. Време беше да похапне.

Изпълзя изпод тензуха навън. В гората се бе стъмнило. В палатката имаше повече светлина.

Отиде до раницата, опипом намери на дъното ке-сия с пирони и извади един дълъг. Заби го в стъб-лото на бора, като внимателно го придържаше и удряше с плоското на брадвата. После закачи раницата на пиро-на. Всичките му запаси бяха вътре. Сега са нависоко и в безопасност.

Беше гладен. Струваше му се, че никога не е бил по-гладен. Отвори консерва свинско с фасул и кон-серва спагети и ги изсипа в тигана.

– Щом съм ги домъкнал дотук, имам право и да ям – каза Ник. Гласът му прозвуча странно в смрачаващата се гора. Повече не проговори на глас.

Насече борови дърва и запали огън. Нагласи телената скара отгоре и натисна с пета четирите крака да се забият в земята. Върху скарата над огъня сложи тигана. Огладня още повече. Фасулът и спагетите се стоплиха. Разбърка ги, за да се смесят. Скоро завряха и малки мехурчета с мъка излизаха на повърхността. Замириса на хубаво. Из-вади шише с кетчуп и отряза четири филии хляб. Малките мехурчета заизскачаха по-бързо. Ник седна до огъня и свали тигана. Половината от съдържанието изсипа в алуминиева чиния. Храната бавно покри чинията. Поля я отгоре с кетчуп. Знаеше, че фасулът и спагетите са още много горещи. Погледна огъня и

после палатката. Няма-ше намерение да изгори езика си и да развали цялото си удоволствие. Години наред не бе ял пържени ба-на-ни, защото все не можеше да изчака да изстинат. Езикът му бе много чувствителен. Забеляза, че отвъд реката, над блатото, се разстила мъгла. Погледна още веднъж към па-латката. Сега вече можеше да започва. Загреба пълна лъжица от чинията.

– Господи – възкликна Ник. – Господи Исусе Христе – извика щастлив.

Изяде пълната чиния и дори не си спомни за хляба. Втората порция излапа с хляб и омете докрай чинията. Откакто пи чаша кафе и изяде един сандвич в бюфета на гарата на Сейнт Игнейс, не беше слагал нищо в уста. Чу-десно изпитание. Не гладуваше за първи път, но предиш-ните пъти не бе имал възможност да утоли глада си. Да бе пожелал, можеше още преди няколко часа да опъне па-латката. По реката щяха да се намерят и други хубави места, но това е най-хубавото.

Ник пъхна две големи дървета под скарата. Огънят се разгоря. Забравил беше да налее вода за кафето. Извади от раницата сгъваема брезентова кофа, спусна се по скло-на и по края на ливадата стигна до реката. Над отсрещния бряг се стелеше бяла мъгла. Тревата беше мокра и студе-на. Ник клекна и хвърли кофата в реката. Тя се изду и опъна въжето. Водата беше ледена. Изплакна кофата, напълни я догоре и се върна при палатката. Подалеч от реката не беше толкова студено.

Заби още един пирон и окачи пълната кофа. На-пълни до половината кафеника с вода, стъкна огъня и го сложи на скарата. Не помнеше по кой начин правеше кафето. Сети се само за спора с Хопкинс, но не и кой от начините защитаваше тогава. Реши да го остави да заври. Сега изведнъж си спомни, че това беше начинът на Хопкинс. Някога спореше с него за всичко. Докато чакаше кафето да заври, отвори кутийка с компот от кайсии. Обичаше да отваря консерви. Изсипа кайсиите в тенекиено канче.

Наглеждаше кафето на огъня и пиеше сока, отначало внимателно, да не го разлее, после се замисли и вече разсеяно завсмуква и плода. Бяха по-вкусни от пресните кайсии.

Кафето изкипя пред очите му. Капачето се отвори и кафето потече заедно с каймака. Свали кафеника от скарата. Хопкинс можеше да тържествува. Сложи захар в празната чаша от компота и отсипа в нея част от кафето, за да изстине. Кафеникът беше горещ и трябваше да хване дръжката с шапката си. Няма да даде на кафето да се утаи. Нека поне при първата чаша да е по-силно. Всичко да стане по рецептата на Хопкинс. Заслужаваше това. Хопкинс беше сериозен ценител на кафето. По-сериозен човек изобщо не познаваше. Не скучен, а сериозен. Всичко това бе отдавна. Хопкинс говореше, без да мърда устните си. Обичаше да играе по-ло. Натрупа милиони долари в Тексас. Когато получи телеграмата, че в неговия участък е избликнал първият нефт, взе на заем пари да си плати билета до Чикаго. Мо-жеше да телеграфира за пари, но щеше да се забави. Хо-рата наричаха приятелката му Русата Венера. Не се сърдеше, защото всъщност тя не му беше истинската любов. Хопкинс казваше уверено, че никой не би посмял да се шегува с голямата му любов. И не лъжеше. Щом се получи телеграмата, Хопкинс замина. Това се случи на река Блек. Телеграмата го беше гонила цели осем дни. Хопкинс по-дари на Ник автоматичния си двайсет и два калибров колт. Фотоапарата даде на Бил. Да има с какво да го за-помним. Канеха се следващото лято да отидат на риба. Нали сега Хоп е богат. Ще купи яхта и заедно ще обика-лят край северния бряг на езерото Сюпириър. Бе развълнуван, но сериозен. Казаха си сбогом и на всички им стана тъжно. Развали им се екскурзията. Повече никога не видяха Хопкинс.

Ник изпи кафето, приготвено по рецептата на Хопкинс. Беше горчиво. Засмя се. Сполучлив край на разказа. Мислите се занизаха. Знаеше, че можеше да ги отпъди, чувстваше се достатъчно уморен. Плисна остатъка от кафето и изсипа утайката в огъня. Запали цигара и влезе в палатката. Седна на одеялото, събу пан-талона и обувките си, уви обувките в панталоните, постави ги под главата си вместо възглавница и се покри с одеялото.

Гледаше през отвора на палатката как огънят приплам-ва от нощния вятър. Нощта бе тиха. Съвър-шено тихо беше и блатото. Удобно се протегна под одеялата. До са-мото му ухо изсвири комар. Изправи се и запали клечка кибрит. Комарът бе кацнал на брезента над главата му. Ник бързо приближи клечката и с удоволствие чу как комарът изсъска в пламъка. Клечката угасна. Отново се пъхна под одеялото. Обърна се настрани и затвори очи. Спеше му се. Почувства, че заспива. Сгуши се под одея-лото и заспа.

Глава петнайсета

Обесиха Сам Кардинела в шест часа сутринта в коридора на местния затвор. Коридорът беше висок и тесен, с ки-лии от двете страни. Всички килии бяха пълни. До-ведени отрано, петимата осъдени на смърт заемаха първи-те пет килии. Трима от тях бяха негри. Много се бояха. Единият от белите седеше на леглото, отпуснал глава в ръцете си. Другият лежеше по очи, завил се презглава с одеялото.

Появиха се при бесилото от една врата в стената. Бяха седем души заедно с двамата свещеници. Носеха Сам Кардинела на ръце. Беше в такова състояние от четири часа сутринта.

Докато връзваха краката му, двама от надзирателите го прикрепяха, а свещениците му шепнеха на ухото.

– Бъди мъж, сине мой – каза единият свещеник.

Пристъпиха към него с качулката, Сам Кар-динела загуби контрол над сфинктера си. Надзирателите го пуснаха на пода. И двамата се

погнусиха.

– Защо не вземем стол, Уил? – попита един от надзирателите.

– Донесете – нареди мъжът с бомбето.

Отстъпиха от капака под бесилото – беше тежък, от дъб и желязо, и се движеше на лагери – там останаха Сам Кардинела, здраво вързан за стола, и по-младият свещеник, коленичил до него.

Свещеникът отскочи назад само миг преди капакът да хлътне.

РЕКАТА С ДВЕ СЪРЦА

Втора част

Пробуди се, слънцето беше вече високо и па-латката започваше да се напича. Изпълзя под тензуха, спуснат на входа. Искаше да види какво е утрото. Усети мократа трева. Държеше обувките и панталона. Слънцето огряваше склона. В ниското се виждаха ливадата, реката и блатото. Отвъд реката, сред зеленината на блатото, растяха брези.

В ранната утрин реката беше светла, гладка и бърза. Около двеста метра надолу по течението бе преградена от три дървета. Водата се задържаше преди тях в гладък и дълбок вир. Докато разглеждаше, воден пор прекоси реката по дърветата и изчезна в блатото. Ник изпитваше радостно нетърпение. Радваха го ранното утро и реката. Искаше му се да тръгне без закуска, но знаеше, че трябва да хапне нещо. Накладе малък огън и сложи кафеника.

Остави водата да се топли, взе празна бутилка и слезе в ливадата. Беше мокра от росата и той искаше да налови скакалци за стръв, преди още слънцето да е из-сушило тревата. Имаше много и едри скакалци. Спотайваха се в корените на тревата. Понякога висяха на стъблата. Бя-ха твърде премръзнали и мокри, за да скачат, трябваше да изсъхнат на слънце. Ник започна да ги лови, избираше само кафявите, средни по размер, и ги пъхаше в бутилката. Обърна един дънер, под него се бяха подслонили неколкостотин скакалци. Цяла резиденция скакалци. Ник съб-ра в бутилката около петдесет от средно големите. Стоп-лени от слънцето, скакалците скоро заподскачаха. Ска-чаха и разтваряха крилца. След първия полет кац-ваха и замръзваха неподвижни, като умрели.

Ник беше наясно, че докато закуси, съвсем ще се оживят. Без роса на тревата нямаше да му стигне и цял ден да на-пълни бутилката с хубави скакалци, а и много от тях щяха да се смачкат, когато ги зашеметява с шапката. Из-ми ръцете си в реката. Радваше се, че е наблизо. Пос-ле се изкачи при палатката. Скакалците вече тежко под-скачаха из тревата. В бутилката, стоплени от слънцето, всички скачаха вкупом. Вместо с тапа запуши бутилката с борова пръчка. Сложи я така, че скакалците да не могат да избягат, но и да влиза достатъчно въздух. Беше оставил дънера на старото му място и знаеше, че всяка сутрин там ще може да събира колкото си иска скакалци.

Подпря пълната бутилка с подскачащи скакалци до един бор. Сръчно забърка малко елдово брашно с вода, една чаша брашно на една чаша вода, и омеси тестото. Сложи шепа кафе в кафеника, загреба мас от една кутия и я пусна в горещия тиган. После изсипа в димящия съд тестото. То се разля като лава и мазнината силно запращя. По края тиганицата започна да се втвърдява, потъмня и хвана коричка. На повърхността мехурчетата бавно се превърнаха в шупли. Ник провря под долната кора чиста борова тресчица. Разклати тигана и кората се отлепи от дъното. „Само да не я изтърся на земята“ – каза си. Вкара треската по-навътре и обърна тиганицата. Мазнината отново зацвърча. Щом тиганицата се изпържи, Ник отново намаза тигана с мас. Имаше тесто за две големи тиганици и една по-малка. Изяде едната голяма, а после и по-малката с ябълково желе. Третата също намаза с желе, прегъна я на две, уви я в пергаментова хартия и я сложи в джоба на ризата си. Върна бурканчето с ябълковото желе в ра-ницата и отряза хляб за два сандвича.

Намери в раницата голяма глава лук, разряза я на две и обели горната й, прилична на коприна люспа. Наряза на ситно едната половина и си направи сандвичи с лук. Зави и тях в пергаментова хартия и ги закопча в дру-гия джоб на ризата. Постави тигана с дъното нагоре вър-ху скарата, изпи кафето, подсладено и жълто-кафяво от кондензираното мляко, и почисти край огъня. Добър му беше лагерът.

Извади въдицата от кожения калъф, сглоби коле-ната и хвърли калъфа обратно в палатката. Нагласи ма-карата и започна да нанизва влакното през водачите. Трябваше да го прихваща от ръка в ръка, за да не се размотае от тежестта си. Влакното беше подсилено и тежеше. Преди време бе платил за него цели осем долара. Нарочно беше направено здраво и тежко, за да се замята лесно и да пада плоско и тежко право над водата – иначе беше невъзможно да се запрати надалеч леката стръв. Отвори алуминиевата кутия с поводите. Бяха навити между влажни подложки от фланелен плат. Във влака от Сейнт Игнейс беше намокрил подлож-ките с вода от охладителния резервоар. Между подложките поводите бяха омекнали и Ник разви един от тях и го за-върза с двоен възел за края на тежкото влакно. На повода постави кука. Беше малка, съвсем тънка и еласти-чна.

Извади кукичката от кутийката, сложил въдицата на коленете си. Силно опъна влакното, за да опита възела и гъвкавостта на пръчката. Усещането беше приятно. Внимаваше кукичката да не се забие в пръста му.

Заслиза към реката с въдицата в ръка, бутилката със скакалците висеше на врата му, вързана за гърлото с връв. Кепчето бе закачено за халка на колана му. Метната през рамо, носеше дълга брашнена торба, краи-щата й бяха завързани с канап, а канапът бе прехвърлен през другото рамо. Торбата се удряше в краката му.

Със снаряжението, което висеше по него, Ник се чувстваше неудобно, но се радваше, че е истински рибар. Бутилката със скакалците се клатеше на гърдите му, джобовете на ризата бяха издути от сандвичите и ку-тийката с мухите.

Влезе в реката. Студът го преряза. Крачолите му залепнаха по краката. Усещаше под обувките си камъ-четата по дъното. Ледената вода пълзеше

нагоре и хапеше. Водата биеше в краката му. Там, където нагази, реката беше над коленете. Тръгна по течението. Обувките му се плъзгаха по камъните. Погледна малките водовъртежи око-ло краката си и разклати бутилката, за да извади скакалец. Първият отскочи от гърлото и падна във во-дата. Въртопът при десния крак на Ник го всмукна и той се показа малко по-надолу в реката. После бързо се по-несе, като риташе с крачка. Внезапно на гладката повърхност се появи кръг и той изчезна. Уловила го беше пъстърва.

Друг скакалец подаде глава от бутилката. Мустачките му потреперваха. Измъкна предните си крака и се пригот-ви да скочи. Ник го хвана за главата и го стисна здраво, после прекара тънката кукичка под челюстта, през гърдите чак до последния сегмент на коремчето. Скакалецът обгърна куката с предните си крака и изпусна върху нея сок с тютюнев цвят. Ник го хвърли във водата.

Държеше въдицата с дясната ръка и отпусна влак-ното по течението. С лявата ръка разви влакно от мака-рата и го остави свободно да плува. Скакалецът все още се виждаше сред малките вълни. После се загуби от погледа. Изведнъж влакното се опъна. Ник започна да го притегля. Това беше първото клъвване. Държеше ожи-вялата пръчка напряко на течението, занавива влакното с лявата ръка. Въдицата се огъваше от силата, с която течението носеше рибата. Знаеше, че пъстървата е малка. Вдигна въдицата право нагоре. Тя се преви от опъна. Видя как рибата се бори с глава и тяло срещу про-менящия се ъгъл на влакното. Той хвана влакното с лявата си ръка и изтегли пъстървата на повърхността. Гърбът й имаше светлия пъстър цвят на каменистото дъно, гледано през водата, страните й блестяха на слънцето.

С пръчката под дясната мишница, Ник се наведе и по-топи дясната си ръка във водата. Извади с мокра ръка виещата се пъстърва, откачи кукичката от устната й и я пусна обратно в реката.

Тя увисна за миг неподвижна в течението, после се спусна на дъното и се сви до един камък. Ник протегна ръка да я докосне, ръката му потъна до лакътя. Пъстър-вата замря в бързата вода, отпусната на едрия пясък до камъка. Когато докосна с пръсти гладкия й гръб, усети подводния хлад на кожата й. Рибата изчезна и само сянката й пропълзя по дъното. „Нищо й няма – по-мисли Ник. – Само е уморена.“

Беше намокрил ръката си, преди да хване пъстървата, за да не нарани нежната й слизеста обвивка. Пипнеш ли със суха ръка пъстървата, на поразеното място се разви-ват бели гъбички. Преди години, когато ходеше на риба в реки с много хора и над него и под него имаше други ри-бари, постоянно се натъкваше на умрели пъстърви, пок-рити с нещо като пух, отнесени от течението до някоя скала или плуващи с корема нагоре в тихите вирове. Ник не оби-чаше да лови риба с други хора на реката. Ако не са от твоята компания, ще ти развалят удоволствието.

Той се отправи по течението, до колене във водата, през плитчината, дълга около петдесет метра, точно над място-то, където купът дървета препречваше реката. Държеше въдицата в ръка, но не сложи нова стръв. Сигурен беше, че в плиткото ще хване малки пъстърви, но защо му са? По това време на деня там няма едра риба.

Водата стигна до бедрата му, ледена и хапеща. Пред него беше вирът, преграден от дърветата. Водата лежеше гладка и черна – наляво беше долният край на ливадата, надясно – блатото.

Ник се наклони назад срещу течението и извади скакалец от бутилката. Надяна скакалеца на въдицата и плю отгоре му за щастие. После размота няколко метра влакно от макарата и хвърли скакалеца далече напред в бързата черна вода. Той заплува към дърветата и тежестта на влакното го потопи във водата. Ник държеше въдицата в дясната ръка и оставяше влакното да се изниже между пръстите му.

Въдицата трепна. Ник дръпна пръчката и тя сякаш оживя и опасно се преви на две – той теглеше, а опъна-тата корда излезе от водата и се заизпъва все по-силно и опасно обтегната. Усети, че всеки момент по-водът в края може да се откъсне, и отпусна влакното. Макарата с писък се заразмотава. Прекалено бързо. Нямаше как да я спре, влакното летеше и писъкът на макарата ставаше все по-пронизителен. Ролката се показа, от вълнение сърцето му спря да бие. Той се наклони назад срещу течението, ледената вода покриваше бедрата му. С мъка успя да вкара палеца си в макарата. Кордата изведнъж се опъна и втвърди. Зад дърветата, проснати през реката, огромна пъстърва изскочи високо от водата. Още щом я видя, наведе върха на въдицата, за да отхлаби влакното. Мигновено разбра, че опънът е бил твърде голям. Разбира се, поводът в края се е скъсал. Безпогрешно го усети, когато влакното внезапно загуби гъвкавост, омекна и натежа. После се отпусна.

С пресъхнала уста и свито сърце Ник занавива макарата. Никога не беше виждал толкова голяма пъстър-ва. Тежка и силна, не можеш да я удържиш. И грамадна. Гърбът й изглеждаше широк като на сьомга.

Ръката му трепереше. Бавно намотаваше влакното. Възбудата не го оставяше. Дори почувства, че леко му призлява, прииска му се да поседне.

Поводът се бе скъсал на мястото, където го върза за куката. Мислеше за пъстървата, някъде на дъното, непод-вижна върху камъните, дълбоко долу, където не достига светлина, под дърветата, с куката в уста. Знаеше, че зъбите на пъстървата ще прегризат повода, но кукичката ще остане на устната. Готов е да се обзаложи, че сега пъ-стървата е ядосана. Такъв голям звяр не може да не се ядоса. Това се казва пъстърва. Здравата опъна въдицата. Като камък. А и тежеше като камък, преди да се отскубне. Господи, какво чудовище. Не бях и чувал, че има такива. Изкачи се на ливадата. Вода се стичаше по пантало-на му, преливаше от обувките. Те шляпаха. Ник отиде и седна в единия край на трупите. Не бързаше да се

раздели с изживяването си.

Размърда пръсти в пълните с вода обувки и извади ци-гара от предния джоб на ризата. Запали я и пусна клечката в бързата вода под дърветата. Малка пъс-тър-ва се стрелна след нея в течението. Ник се засмя. Първо ще си изпуши цигарата.

Седеше на дървото, пушеше, съхнеше на слънце, слънцето топлеше гърба му, пред него плитката река вли-заше в гората, криволичеше и изчезваше – плитчини, бля-сък на светлина, големи, полирани от водата, камъни, кед-ри и бели брези край брега, дърветата, топли от слънцето, гладки и приятни за сядане, с обелена кора, хладни при докосване. Разочарованието бавно го напусна. Появи се рязко след възбудата, която бе стегнала гърдите му, и бавно си отиде. Сега всичко беше пак добре. Подпря въдицата на дървото и върза нова кукичка. Силно опъна повода и го пусна едва когато се получи здрав и стегнат възел. Надяна стръвта, взе въдицата и отиде на другия край на дърветата, където водата не беше много дълбока. Под дърветата и малко встрани от тях имаше дълбок вир. Ник заобиколи по тясната ивица суша край блатото и стигна плиткото легло на реката.

Наляво, там, където свършваше ливадата и започваше гората, лежеше голям бряст. Повален от буря, бе за-ровил връх в гората. Корените му, покрити с пръст и об-расли с трева, се издигаха като бряг до самата река. Во-дата миеше изкорененото дърво. От мястото на Ник се виждаха дълбоки, подобни на бразди падини, издълбани от течението. Дъното беше песъчливо, а по-долу осеяно със стърчащи във водата камъни. Там, където реката за-виваше край корените на бряста, дъното беше тинесто и между падините се виеха зелените стъбла на водорасли. Ник замахна с въдицата назад през рамо и после на-пред – влакното описа крива и прати скакалеца в една от падините сред водораслите. Една пъстърва клъвна и Ник я засече. Протегна въдицата към поваленото дърво и като цапаше с гръб към течението, изведе рибата, която през цялото време се мяташе и огъваше пръчката, от опас-ните водорасли към открита вода. Когато започна да

притегля рибата към себе си, пръчката подскачаше като жива в ръцете му. Пъстървата се дърпаше, но постепенно приб-лижаваше. При всеки напън пръчката поддаваше, поняко-га дори се потапяше във водата, но рибата идваше все по-близо и по-близо. Той бавно следваше рибата надолу по течението. Вдигнал пръчката над главата си, прекара пъстървата над кепчето.

Рибата увисна тежко в мрежата, през бримките лъщяха пъстрият гръб и сребърните й страни. Ник извади кукичката – приятно беше да държиш в ръка плътното й тяло, с голяма изпъкнала напред долна челюст. Все още мя-таща се и огромна, той я пусна в торбата, провиснала от ра-мото му във водата. Отвори торбата срещу течението и тя се напълни и натежа. Ник я изправи и от страните й потече во-да. На дъното рибата се мяташе във водата. Ник следваше течението, торбата висеше пред него и тегнеше на рамото му. Започна да става горещо и слънцето пареше врата му. Вече беше уловил една хубава пъстърва. Много не му и трябваха. Реката стана плитка и широка. И по двата бряга растяха дървета. В утринното слънце дърветата на левия бряг хвърляха къси сенки. Знаеше, че във всяка сянка се крие пъстърва. Следобед, когато слънцето легне зад хълмовете, ще потърсят прохладната сянка край другия бряг на реката.

Най-едрите ще бъдат до самия бряг. Във водите на Блек винаги ще ги откриеш там. След залез слънце отиват в средата на реката. При самия залез, когато слънцето залива водата с ослепителния си блясък, рибата се лови навсякъде по течението. Тогава риболовът е почти не-възможен, защото реката те заслепява като огледало на слънце. Разбира се, може да се лови срещу течението, но в реки като Блек и тази трябва да се бориш срещу течението и в дълбоките места водата целия ще те залее. Това не е така просто при реки с бързо течение.

Ник продължи да върви в плитчината и оглеждаше брега за по-дълбоки дупки. Близо до реката растеше бук и клоните му бяха провиснали в самата вода, която се вие-ше около листата. В такова място винаги има пъстърва,

но на Ник не му се щеше да лови в такава дупка. Беше почти сигурен, че въдицата ще се заплете.

Все пак мястото изглеждаше дълбоко. Пусна ска-калеца така, че течението да го увлече под висналия клон. Влакното силно се опъна и Ник засече. Пъс-тървата тежко плесна между клоните и листата, наполовина показала се над водата. Влакното се закачи. Ник силно дръпна и пъ-стървата изчезна. Намота влакното, хвана в ръка ку-кичката и тръгна надолу по реката.

Отпред, близо до левия бряг, лежеше голямо дърво. Ник видя, че отвътре е кухо. Водата свободно минаваше през него и от двете му страни се образуваха къд-рави вълнички. Реката стана по-дълбока. Отгоре кухото дърво беше сиво и сухо. Едната му половина лежеше в сянка.

Ник отпуши бутилката и един скакалец се подаде. Хвана го, окачи го на кукичката и го пусна във водата. Така държеше въдицата, че скакалецът да влезе в кухото дърво с течението. Наведе пръчката и скакалецът от-плува вътре. Влакното силно трепна. Ник дръпна въди-цата към себе си. Ако не беше живата обтегнатост на влак-ното, беше готов да помисли, че куката се е закачила в самото дърво. Опита се да изведе рибата на открито. Тег-леше я с мъка.

Изведнъж влакното се отпусна и предположи, че пъстървата се е отскубнала. После я видя съвсем близо, в течението – въртеше глава и се мъчеше да се освободи от въдицата. Устата й беше здраво стисната. Бореше се с куката в бързата прозрачна вода.

Ник намота с лявата ръка част от влакното, повдигна въдицата, за да го опъне, и се опита да насочи рибата към кепчето, но тя се загуби от погледа и започна на тласъци да дърпа влакното. Поведе я срещу течението и й

позволи да се мята във водата, доколкото позволяваше гъвкавостта на пръчката. Прехвърли въдицата в лявата си ръка и продължи да води рибата срещу течението, тя дълго не преставаше да се бори, но накрая с цялата си тежест увис-на на влакното и той я пусна в кепчето. Извади го от водата. Пъстървата лежеше в мрежата като тежък полу-кръг и от мрежата се изцеждаше вода. Откачи кукичката и пусна рибата в торбата. Отвори я и погледна двете големи пъстърви.

През все по-дълбоката вода Ник се добра до кухото дърво. Свали през главата си торбата и рибите се замятаха, когато я извади от реката. После я окачи така, че да бъде изцяло потопена във водата. При-дър-па се и седна на дървото. От панталона и обувките му в реката потече вода. Остави въдицата, премести се в сенче-стия край на дървото и извади сандвичите от джоба си. Навлажни ги в студената вода. Течението отнесе трохите. Изяде сандвичите и загреба с шапката си вода. Водата изтичаше от шапката, преди да успее да пие.

В сянката на дървото беше прохладно. Ник извади цигара и драсна клечка кибрит по дървото. Клечката хлътна в сивото дърво и остави лека браздичка. Наведе се, намери твърдо място отстрани на дървото и запали клечката. Седеше, пушеше и гледаше реката.

Отпред тя се стесняваше и влизаше в блатото. Во-дата беше гладка и дълбока и блатото изглеждаше като преградено с кедрови дървета – стволовете им почти се допираха, а клоните се сплитаха. През такова блато е невъзможно да преминеш. Клоните растат съвсем ниско. За да се провреш сред тях, трябва да пълзиш по земята. Труд-но ще е да ги скършиш. „Сигурно затова в блатата живеят животни с такива странни тела“ – помисли Ник.

Съжаляваше, че не е взел нещо за четене. Прииска му се да почете. Нямаше желание да влиза в блатото. Погледна надолу по реката. Голям кедър се бе

килнал над водата и стигаше до отсрещния бряг. Зад него реката се вливаше в блатото.

На Ник не му се искаше да отива там. Отблъскваше го мисълта да гази в дълбоката вода, стигаща до под мишни-ците, и да лови пъстърва в места, откъдето е невъз-можно да я извади на сухо. Бреговете на блатото бяха голи, големите кедри се сплитаха над главата и слънчевата светлина проникваше само на петна. В полумрака и при бързото течение риболовът беше опасен. Затова се и от-каза. Днес не искаше да слиза по-надолу по реката.

Извади ножа, отвори го и го заби в дървото. После изтегли торбата, бръкна в нея и измъкна едната пъстърва. Държеше я близо до опашката – тя се извиваше, ед-ва я удържаше – и я удари в дървото. Пъстървата потрепера и замря. Остави я на сянка и по съ-щия начин премаза главата и на втората риба. Постави ги една до друга на дървото. Бяха хубави пъстърви.

Почисти ги, като разпра корема им от задния отвор до долната челюст. Всичките им вътрешности, заедно с хрилете и езика, излязоха наведнъж. И двете бяха мъжки, дългите сиво-бели ивици на семенните жлези бяха гладки и чисти. Всичките им вътрешности, чисти и жилави, се от-делиха едновременно. Ник ги изхвърли на брега за храна на водните по-рове.

Изми пъстървите в реката – когато ги държеше срещу течението, те изглеждаха като живи. Цветът им още не бе потъмнял. Изми ръцете си и ги обърса о дървото. После сложи рибите върху разстланата на дървото торба, зави ги в нея, уви канапа около вързопа и го сложи в кепчето. Ножът все още стърчеше, забит в дървото. Изтри острието и скри ножа в джоба си.

Ник се изправи с цял ръст върху дървото с въдицата в ръка. Кепчето

тежеше на кръста му. После скочи във во-дата и зашляпа към брега. Изкачи се на сухото и през го-рата се отправи към склона. Връщаше се в лагера. Погледна назад. Реката едва се виждаше през дърветата. Очакваха го още много дни, когато ще може да лови риба и в блатото.

L’ENVOI²⁴

Кралят работеше в градината. Изглеждаше много радостен, че ме вижда. Разходихме се в градината. „Това в кралицата“ – каза той. Тя подрязваше розов храст. „О, добър ден“ – поздрави тя. Седнахме на маса под голямо дърво и кралят поръча да донесат уиски и сода. „Все още имаме хубаво уиски“ – обясни той. Разказа ми, че революционният комитет не му разрешавал да напуска двореца. „Пластирас ми се струва порядъчен човек – подчерта той, – но трудно се разбираме. Мисля, че постъпи добре, като разстреля онези приятели. Разбира се, главното при подобни съ-бития е да не разстрелят самия теб!“

Беше много весело. Говорихме дълго. Като всички гърци и той мечтаеше да отиде в Америка.

1924 г.

Колекция Хемингуей

Ърнест Хемингуей

В НАШЕ ВРЕМЕ Разкази

Библиотека КЛАСИКА

Превод от английски Николай Попов Редактор Теменужка Петрова Коректор Донка Дончева Предпечат Митко Ганев

Американска. Второ издание Формат 84×108/32 Печатни коли 8

Издава ИК „УНИСКОРП“ София, ул. „Георги Бенковски“ № 11 тел. 811 40 82 e-mail: [email protected]

Представителства за продажби на едро: Книжна борса „Еквус Арт“: София, ул. „Ракитин“ № 2

Борса БАЛКАН:

бул. „Цариградско шосе“ № 113, щанд № 16

Печат „Унискорп“ ООД

ISBN 978-954-330-176-8 ISBN: 978-1-4516-7906-9 (eBook)

¹ Старче (фр.). – Б. пр.

² Слушай (ит.). – Б. пр.

³ Катедрала (ит.). – Б. пр.

⁴ Прислужници на арената (исп.). – Б. пр.

⁵ Дървена ограда около арената. – Б. пр.

Вали дъжд (ит.). – Б. пр.

⁷ Да не сте загубили нещо, синьора? (Ит.) – Б. пр.

⁸ Да, котка (ит.). – Б. пр.

Собственикът (ит.). – Б. пр.

¹ Влезте (ит.). – Б. пр.

¹¹ Общо название на всички помощници на матадора – пикадори, бандерилери и пуигилери. – Б. пр.

¹² Кинжал, с който доубиват бика. – Б. пр.

¹³ Вид гроздова ракия (ит.). – Б. пр.

¹⁴ Добър ден, Артуро (ит.). – Б. пр.

¹⁵ Английски писател от началото на XX в. – Б. пр.

¹ Пари (нем.). – Б. пр.

¹⁷ Какво желаете? (Нeм.) – Б. пр.

¹⁸ Моята дъщеря (нем.). – Б. пр.

¹ Олово (ит.). – Б. пр.

² Слушай, драги! (Ит.) – Б. пр.

²¹ Хляб, салам, сирене (ит.). – Б. пр.

²² Играчка (ит.). – Б. пр.a

²³ Награда на Сдружението на търговците (ит.). – Б. пр.

²⁴ Послание (фр.). – Б. пр.